автор: IvanStefanov

Пак ме жилнаха!
Дали го правят нарочно или без да съм там, пак за това си говорят?
Но се впримчвам! Неведнъж забелязвах, че де по един, де по двама, уж между другото, се шмугват зад преградата и потъват в завършените зали.
БОКЛУЦИ

Гледат, шушу-кат, подсмиват се и после при всеки случай ми подхвър-лят:
- Абе, шефе, що ни мъчиш? Защо искаш все хубаво да го правим? Ами не виждаш ли оттатък, като го направих-ме какви боклуци са наредили?
Още не свършил един, друг подема:
- Цапаници! Сякаш патки са си трили краката от ку-ришки.
И така, един след друг, един през друг.
- Ама има и шашкъни, да им плащат. За оная голяма-та, на първия етаж, разправят, че му дали пари за два апартамента.
- Абе идиотщини! Нацапондрил един кльощав задник и хоп, хилядарката. А тук, блъскай цял месец за сто лева.
- Тя затова няма де се оправи тая държава.
- За какво са си губили времето да учат? Че то, това и без да учиш можеш да го цапаш.
И така, кажи-речи всеки ден. Сега строят втората част на галерията. Първата я откриха преди два месеца. Изка-рана, недоизкарана, наредиха картините. Стана една из-ложба за чудо и приказ. Не само че работите бяха много и участваха много хора - и българи, и чужденци. Изложбата беше попаднала на времето. Темата и беше благодат. Тя беше послучай стогодишнината от освобождението на града. Такава респектираща изложба от години не беше се виждала.
А тия хора тук, които построиха галерията, негодува-ха и роптаеха. Какъв смисъл има да се хабят пари и да си губят времето. Че за тия пари можеше да се направи дру-го. Ами колко хора няма къде да живеят, а тук хвърлиха пари да събират боклуци.
- Ама, шефе, и ти, къде ти беше акъла? Вместо тая глупост да беше измислил още стотина апартаментчета! А пък уж си акъллия.
Не пропускат да ме ухапят!
За тях едва ли не съм най-виновният, че правят тая глупост. А не са лоши хора. Работим заедно от много го-дини. Все по мои обекти са. Повечето са избягали от се-лата. В текезесетата хляб няма, а в града се вреждат само за най-черната работа. Когато идваха, не разбираха нищо от строителство. На много неща ги учех. Бяха свикнали да виждат как захвърлям дрехата настрана и хващам ня-кой инструмент. Друг начин, освен да му покажеш, няма. Та отношенията ни бяха странни.
И аз, и те, бяхме едно. Строители! Аз рисувах къщите, те ги изпълняваха. Ни аз без тях, ни те без мен. Никой от тях не ми беше подчинен, но никой не ми викаше друго яче, освен шефе.
Така си вървяха нещата. Разбирахме се. А сега, на, ядосват ме. Уж ги уча как по хубаво да направим това или онова, а на най-важното не са научени. Да се радват на онова, което правят. Ама, да стане така, трябват много неща. И най-черната и трудна работа е приятна, ако това, което ще стане, ти харесва. Ако има смисъл.
А при нас сега нещата са опак. Аз му викам направи го така и така, а той ми вика:
- Ами, какво като е грозно? Таман ще си пасне с ония боклуци вътре. Абе, шефе, карай да върви.
Та пак ме жилнаха.
Стоят насядали по стъпалата отпред и се припичат. В почивка са.
- Шефе, абе няма ли скоро да сменят тая изложба?
- Що, бе?
- Ами тая я знаем наизуст. Да направят друга, та да има на какво да се смеем. Ама да е някоя с повече голи задници. И цици да има.
Какво да ги правиш?
И изведнъж ми хрумна една щуротия. Обръщам се и викам:
- Гледам, че от време на време прескачате оттатък да се посмеете. Имате ли нещо против да отидем един път заедно?
- Дадено бе, шефе! Само кажи и сме там. А да се разс-мееш и ти, та да не ни се караш.
- Ами тогава да тръгваме.
Миг на объркване, миг на стъписване и един по един започнаха да стават.
- Ами, айде, като е за майтап да тръгваме.
И тръгнахме. Заобиколихме отпред и влязохме в зала-та. Събраха се накуп. Шумяха като кошер и подхвърляха закачки. Застанах пред тях и ги помолих да млъкнат.
- Имам една молба към вас. Съберете се по-нагъсто, защото говоря тихо. Като тръгнем, десет минути, никой нищо да не пита и ако можете, не говорете.
- Ами после?
- После правете каквото си искате.
Влязохме. Поведох ги от картина на картина, от скул-птура на скулптура и за всяка подхвърлях по някоя и дру-га дума. Де повече, де по-малко. На някои места преми-навах по-бързо, на други се задържах повече. И непре-къснато говорех. Разказвах. И за картините, и за худож-ниците, и за кое как и защо е направено.
Всъщност, аз не помня какво съм говорил, ни тогава, ни сега.
Десетте минути изминаха, но не разбрах кога. Не раз-брах и кога е изминал половин час, цял час. Единствено-то, което усещах, беше, че все по-плътно и по-плътно ме обграждат. Когато обиколихме залите и слязохме отвън, по инстинкт погледнах часовника. Час и половина.
Ни въпрос, ни дума!
Бръкнах в джоба да извадя цигари. Кутията беше празна и я смачках. Пред мен изведнъж се насочиха мно-го ръце с кутии от цигари. Изпушихме по една-две и се разделихме.
Към края на седмицата отново минах на обекта. По някое време един от тях ме дръпна настрана.
- Момчетата искат да те помолят за нещо.
- Казвай!
- Може ли още един път да разгледаме изложбата с теб?
- Когато кажете.
- Питат, може ли в неделя.
- Защо тогава? Можем по всяко време и през седмица-та.
- Тогава е почивен ден, а те искат да доведат жените и децата.
Пак зарових в джоба. За цигари.
Изглежда нещо става с мен.
А пък уж съм темерут.

18.02.2004