автор: nikoi

Отдавна аз съм фреска ослепяла-
забравена, с излющени очи.
Душата ми измислена мълчи
под някакво платнище овехтяло.
Не помня вече кой ме нарисува
с пастелните бои на нежността си,
откъсвайки ме бавно от света си,
оставяйки ме без да се сбогува...
От влагата болна, старата стена
понякога простъргващо въздиша,
по тялото ми разцъфтяват лишеи,
пълзят подобно леден страх петна...
Над мен виси надеждата, която
преобразена в лястовичи дом
всевластващата самота прогонва,
и ми осмисля всичките понятия.
Това гнездо е моят ореол-
крилете ми от юг ще се завърнат,
в черупките слънца ще запокълват-
да излекуват мислите ми болни..
Очаквам, до прозрачност избледняла,
на вятъра последното причастие..

Вдигни очи- ще видиш своето щастие-
в гнездото спи една главица бяла..