автор: Danielita

Морето с пяна ме изпръска
и вятърът студен засъска:
„Какво стоиш сама,
иди си бързо у дома.

На Орлеанска дева не приличаш,
на топло да стоиш обичаш.
Къде си тръгнала в нощта?
Не е за тебе таз луна!”

А таз луна как само грее,
пътеката в морето се люлее.
Тръстиков мост или асфалтов път-
какво ще избере страхът?

Но утрото напъпи и се пукна.
В паника страхът коварен хукна,
нощта набързо дрипите събра
и слънце таз земя огря.

Морето някак си притихна
и вятърът сподавен стихна...
Душата ми се втурна като буен кон,
послушала зова на древния закон.

1987 г.