автор: IvanStefanov

Най-после свърших всичко, за което бях дошъл и можех да се смъкна в кафенето да му цапна някое и друго кафе. Устата ми пресъхнаха от говорене. Долу беше почти празно.
ЕЛИ

Седнах на една маса под асмата и придърпах пепелника. Дойде момичето и поръчах. Докато припаля, очите ми обходиха масите. Пусто. По това време, малко след обяд, нямаше хора. Ще го пия сам. Само на съседната маса седеше жена. Беше си подпряла главата с ръцете. Гледаше право в мен. Не сваляше очи. Странна жена. Възрастна. Вероятно към седемдесетте. Напълно побеляла, но някакво странно побеляване, неравномерно, на кичури. Буйни и непокорни, те закриваха част от лицето. А то, сухо, пепеляво-сиво, като че ли е покрито с циментова замазка.
Отпих, изпуснах някое и друго кълбо дим. Жената не сваляше очи от мен. Не мърдаше, сякаш беше застинала на мястото си. Масата пред нея беше празна. Какви ли не работи се случват, та продължих да отпивам и опитвах да се съсредоточа в моите проблеми. Но нещо се беше закачило в съзнанието ми и ща не ща, от време на време поглеждах към оная маса. Жената не помръдваше и не сваляше очите си от мен. Дори не забелязвах и премигване. Някаква абсурдна съсредоточеност, като че ли ме хипнотизираше. Изпих кафето, платих на момичето и станах да си тръгвам. И жената от масата стана. Направи крачка, две и застана пред мен. Устата и се отвориха едва забележимо:
- А пък аз те познах. Ти не ме позна. Видях те, когато влезе в сградата и седнах да те чакам.
В главата ми се преметна мисъл. Чакала е по-вече от четири часа. Едва забележимо се усмихна и в тоя миг се вцепених. Папката от ръцете ми плесна на земята.
- Ели! - едва успях да кажа и не разбрах кой кого прегърна.
- Не ме позна. Много съм се променила. И аз не мога да се позная. Не смея да погледна стари снимки.
- Сядай, Ели, сядай!
Не можех да си откъсна очите от нея. Тя нямаше петдесет. Не бях я виждал от много време. Заедно завършихме. Шест години бяхме един до друг. Беше чаровна. Никой не оспорваше, че е най-хубавото момиче на института. Имаше нежно валчесто лице и едни буйни непокорни коси. Вечно забързана, вечно закъсняла. Вечно нещо спешно не свършила.
- От кога казваш, че чакаш?
- От както влезе горе.
- Защо не ми се обади?
- Не посмях.
- И си седнала тук да чакаш?
Момичето се изправи до нас.
- Има ли нещо за ядене?
- Има.
- Носи бързо и от най-хубавото.
- Ама защо? - опита се да се намеси Ели, но момичето се беше завъртяло.
- Ти си прегладняла.
След около петнайсетина минути, докато пиех второто кафе, тя похапна.
- А сега разказвай!
- Какво да ти разкажа? Нима не го виждаш?
- Какво си преживяла, Ели?
- По-леко е да ти кажа какво не съм преживяла. Аз не живях. Гледах как другите живеят. Моето не беше и кучешки живот.
Очите ми не се отделяха от нея, а мислите ми скачаха далече назад, някъде преди трийсетина години. Не се разделяхме. Бяхме най-малките от випуска, тя сред момичетата, аз от всички. Бях прескочил казармата. Караше ме да и викам кака. Не пропускаше да ме издебне и да ми направи едно фльогче на ушите. Пламваха като опарени. Връщах и го, ако я стигна, с една запалка по задника. Ако успеех десетина минути се почесваше отзад. Това продължи докато се залюби с един от другият факултет. Не се разделяха. Все заедно и все прегърнати. Малко преди да завършим се ожениха.
- Кажи, как преживявате с инженера?
Изгледа ме и тъжно се усмихна.
- Разделихме се. Само пет години бяхме заедно.
- Защо бе, Ели? Та толкова се обичахте.
- Аз съм виновна. Много ми се искаше да се издигна. Да напредна в професията. Нали помниш колко амбициозна бях. Та цял ден на работа, знаеш и там какво напрежение е. Вечер като се върна, сядам отново, де частпром, де конкурс. Време за нищо не остава. Ни да сготвя, ни да почистя, ни детето да гледам. Всичко той прави. Изтрая пет години. А аз ни конкурс спечелих, ни семейство запазих и най- лошото е, че и детето не опазих. Момиченце.
- Знаеш ли, Ели, отдавна съм стигнал до извода, че тая професия не е за жени. В нея или потъваш и забравяш за света, или от теб нищо не става.
- Късно го разбрах. Омъжих се втори път. Пак инженер. Много трудно вървеше. Той имаше дете от първата си жена и все за него мислеше. И той излезе амбициозен. Все по срещи, все по конгреси, по заседания. Виждахме се, да се не забравим. Бяхме съквартиранти. Разделихме се мирно и кротко.
Известно време замълчахме. Не смеех да попитам за нищо.
Тя сама продължи.
- Преди години потретих. Тоя път не беше за инженер. Художник. Отначало всичко тръгна добре. Разбирахме се. Разбираше се и с дъщерята. Тя вече беше голяма. Не разбрах как израсна. Аз все тичам, де тук, де там, нали ме знаеш каква съм заплесия. И все с тая луда мисъл, да се наложа като специалист. Та тя израсна кажи речи сама.
Отново замълча. Поръчах още кафе.
- А сега в ред ли е всичко?
В мен се впиха едни безумно тъжни очи.
- В ред е. Нали ти казах, че се разбираше с дъщерята.
- Какво по-добро от това?
- Няма по-добро. Така се разбираха, че ме оставиха сама.
- Не те разбрах, Ели?
- Напусна ме и се ожени за нея.

Пред мен беше едно сиво, пепеляво лице, покрито с бяла, недоизбеляла коса. Зад тях се криеше една изпепелена душа. От нея надничаха две безкрайно тъжни очи, потънали като че ли в мъгла. Не посмях нищо повече да попитам.
Сложих ръка върху нейната и замълчахме.


17.02.2004г.