Далече си!
А как искам да разделяме - по равно
пресечната точка на мислите за двама
и оболените пътища,
които разчупват като пита
сенките в мъглата.
Без алюзия за среща.
Без раздяла.
Само крачка –
и ръцете ни се сплитат
отвъд същността на допира –
в плътта на мълчания въздух
от ненавременност бездомна.
Така да бъде! –
звездите се надсмиват, потънали –
до глезен във очите.
Така да бъде! –
луната потреперва –
износена от пълнолуние в Душата.
Така да бъде! –
Толкова далеко!...
Снегът се трупа,
трупа,
трупа,
като преждевременна умора.
И става бяло, бяло ...
Избледнява ...
Избледняват полюсите,
тръгнали в обратната посока.