автор: merkator

-Усещаш ли нещо? - попита Тор Фарис с угрижен вид и свъсени вежди. Аз стисках ръката си за китката и се потях от болка.

- Дали усещам?! - проскърцах през зъби. - Бедна ти е фантазията какво усещам!

- Ами казах ти да не се правиш на мъж. Да излизаме ли?

- Не! Дай ми бутилката с узо. - Тор протегна ръка в каютата и взе стъклото. Отпих през сълзи и се опитах да извадя с едната си ръка цигара от кутията до руля. Извадих, а Тор щракна запалката. - Пали двигателя и давай по-навътре. Тук ни убиха тези гадни дракони. - седнах на пейката в средата на лодката и се загледах в слънцето, тръгнало да залязва зад Атон.

Попаднахме на дъно пълно с дракони и на всяко вадене закачахме по два, три на веднъж. Заради отровните шипове на хрилете и на гърба, точно зад главата, ги махахме от куките с помощта на дълги хирургически клещи, но последните реших да ги свалям с ръка. Самоуверен и изнервен. Груба грешка. Сега, докато Тор караше на вътре в морето, усещах как от пръстта, където ме удари рибата, през китката, та чак до лакътя отровата пълзеше и водеше след себе си болката, много силна болка. Само узото беше по-могъщо от нея, само узото и морето. Надигайки бутилката гледах опожарените от залеза вълни и се чудех как ще намеря сили да се върна в София. Как ще заменя този рай със смрадта и мизерията на кочината, наречена столица. Помислих си, че съм готов всеки ден да ме удря по един дракон, само и само да си стоя на острова.

Тор намали скоростта, изключи от скорост и загаси двигателя. Лодката бавно изгуби инерция и вятъра я подкара съвсем леко към Кавала. Фарис веднага метна въдицата в другата посока и зачака да се размотае влакното за стигне оловото до дъното.

- Искаш ли да ти помогна с въдицата? - попита с надежда, че ще му откажа.

- Не. - отказах му аз и той с облекчение ми обърна гръб. - Само се дръж малко по в ляво за да хвърля до теб.

- Слушам капитане. - изхили се и се обърне да ми намигне. - Размина ли ти?
- Напротив става все по-зле. – не се шегувах. Но стисках. Пуснах и моята пръчка. Макарата засвири и аз отново впих поглед в златното море, синьото небе и далечните брегове. Вълните ни полюшваха леко, а вятъра приятно рошеше косите ни. В каютата свиреше сидито. Една исландска банда изпълнена със северна меланхолия на далечни островитяни. Вписваха се прекрасно в картината. Само ръката ми напомняше, че съм материя. Исках да съм морски дух, безплътен, невидим, но изпълнен със сетива и хранещ се и дишащ море.

- Удари ли ти? – Тор беше под напрежение да не би аз първи да извадя нормална риба.

- За сега нищо няма. При теб?

- Същото.

- Слушай Тор, аз утре няма да пътувам с теб. Ще се прибираш сам.

Фарис се обърна бавно към мен и ме изгледа спокойно. После отново се втренчи във водата и опъна с пръст кордата да усети има ли удар. Нищо не каза. Минаха около десетина минути през които никой от двамата не продума. А нямаше и риба, дори дракони.

-И какво ще правиш тук сам? И какво да кажа на жена ти, защото съм сигурен, че дори няма да й се обадиш! Ще оставиш на мен да се червя пред семейството ти. „Ами к’во да ви кажа, той пак откачи, нали си го знаете, ще поседи още малко и ще се прибере!”. – Тор нареждаше без емоции, с равен и тих глас. Без да откъсне поглед от влакното, играещо пред лодката. Не смееше да се обърне отново към очите ми, предчувстваше какво щеше да види там. Вече знаеше, че няма да му хареса.

- Аз няма да „поседя още малко”. Не знам дали ще се прибера въобще някога. Ако утре тръгна с теб това означава да умра за винаги. Не мога да се махна от тук. Нищо друго си нямам освен морето, не мога да го напусна Тор и ти го знаеш! – сложих ръка на рамото му сякаш се извинявах за неприятностите, които му причинявах. Той не трепна. Само въздъхна тежко, а когато се обърна най-после се усмихваше меко.

- Знаех си, че накрая ще спретнеш на всички подобен номер, бях сигурен копеле тъпо! Отдавна те знам и гледах как откачаш с всеки изминал ден, все повече и повече. Не те бива да живееш сред хора, пак много издържа. Само за жена ти и децата ти ми е мъчно, но и те мисля, че бяха на ясно. Особено жена ти. Няма да се изненада хич! И сега какво, какво ще правиш тук, без дом , без родина, без никой?

- Не знам. Нищо не съм планувал. Преди малко разбрах, че няма да мога да си тръгна от тук! Вече не. Толкова пъти уж се прибирах у нас и се сбогувах с чуждия остров, а го чувствах точно обратното. Сбогувах се с дома си тук и тръгвах за чуждия град. Уморително е да живееш в лъжа и заблуда. Уморително е за всички. Аз съм един съсипан побърканяк, но все някак ще се оправя, не се притеснявай за мен.

- Хайде да се прибираме. – Тор започна да навива макарата. Аз също. – Да се напием яко тази вечер. Като на изпращане. Поне, когато идвам тук на риболов ще има кой да ме посреща.

- Добре си дошъл. – захилих се тъпо. Или болката в ръката ми почна да отминава или узото вече действаше.

Лодката се пусна по вятъра и надбягваше умело вълните. В далечината се появи група от десетина делфина. Тор ги видя също и надвика двигателя.

- За това няма риба. Всичко са прогонили тези навлеци.

- Ние сме навлеците, ние. – обадих се и аз.

Надигнах бутилката и последната глътка опари приятно гърлото ми. Сега пред нас беше острова с неговите високи скатове и чукари. Долу до брега вече премигваха вечерните светлини на градчетата и пристанищата им. Знаех, че това е едно от онези съдбоносни решения, които обръщат живота на 360 градуса, които ти сменят самоличността, но не изпитвах нищо. Нито вълнение, нито съжаление. Не се чувствах гузен, не се чувствах и горд. Просто се носех по течението. „Усещаш ли нещо?” ме беше попитал Тор преди час.

Не, казах му тогава. Не, казах си и сега...просто оставам.