Ако искате да знаете, тук съм от точно три месеца, дванадесет дни, пет часа, двадесет и две минути и четирдесет и осем секунди. Докато казвам това изречение станаха петдесет секунди или това е стойноста на един човешки дъх, изпуснат бавно, но не толкова бавно колкото при хатха йогата.
Броя си вдишванията, фразите, моментите, почесванията по ухото или по оная работа, пръцканията и прозявките. Броя и птичките, които отвреме-навреме прелитат в рамката на малкото прозорче. Прозорчето има решетки, с миши сцят, дебели колкото тръба за бой. По циментовото ръбче на стената, в което са забити решетките няма прах – често-често го търкам с дрехите, докато гледам навън.
В килията ми е сумрак, но пък мога да различавам фосфорециращите бълхи, с които тъдява е пълно. Можеш да ги гребеш с черпак изпод дюшека и да сготвиш прекрасна супа от бълхи...Да речем.
Ето, че престоят ми стана три месеца, дванадесет дни, пет часа, двадесет и три минути и двадесет и седем секунди. Докато казвам това изречение секундите станаха тридесет и една, а една мъничка мишка пропълзя с душене от единия до другия край на килията и се шмугна под металния креват. Питам се какво ли прави истинският Мануел в този момент?
Х Х Х
Мануел Кордеро седеше на тротоара върху стар, най-обикновен стол с проядена дамаска върху седалката. Столът проскърцваше с всяко помръдване. Мануел държеше разтворен върху коленете акордеон, но не свиреше. Чакаше нещо. С върха на обувката си леко побутваше една картонена кутия от свещи за автомобил, съвсем незабележимо я побутваше отвреме-навреме, сякаш искаше да даде знак на минувачите, че кутията се отнася за тях и за съдържимото в техните джобове. Минувачите не забелязваха движението на Мануел. Не забелязваха самия Мануел дори, да не говорим за акордеона му или пък стария оглозган стол.
Столът той беше откраднал от публичния дом на ъгъла. До вечерта мадам Кармела щеше да разбере, да дофтаса, да набие Мануел и да си вземе стола. Но на него не му пукаше, понеже беше твърде зает и освен това притеснен. Имаше да връща пари, а пари се връщат трудно, когато са взети в заем от най-големия спекулант във Варадеро.
Лицето му светеше от пот, а беше красиво сияние, което можеше да излъчва само лице на мулат. Къдравата му негърска коса съвсем леко сивееше на слепоочията, а ноздрите му се разширяваха от недостига на свежест във влажния тропически въздух.
По улицата се зададе един европеец. Дали е европеец бе безспорно, тъй като дрехите му, стойката му и всичко говореше, че е така, а лицето му бе оформено по начин, по който природата ваеше само измежду населението на централна Европа. Европеецът държеше кошница пълна с чайот* и Мануел Кордеро си помисли, че копелето сигурно си мисли да експериментира да пържи селска манджа от чайот, която беше миризлива, афродизиакова смес и след консумирането на която задължително трябваше да си легнеш до кълката на някоя кубинка. Стига да не е хаванка, защото хаванките бяха прекалено претенциозни и държаха първо да се насмучат с ром или с уиски.
В този момент Мануел изгрухтя с акордеона, ритна кутията още по- към улицата, столът му изскърца заплашително и се разнесе странен кубински сон, а в ритъма му се усетиха няколко удара от тимбалес, от която мелодия мухите и уличните гризачи се вцепениха. Европеецът приближи бавно, размахвайки кошницата с чайоти и спря тъкмо пред картонената кутия от автомобилни свещи. Слушаше музиката с абсолютно непроницаема за това въздействащо тропическо съчетание душа.
След малко мъжът високо каза:
- Би ли ми препоръчал рецепта за чайот? – испанският му бе съвършен, но континентален, никаква следа от кубинско наречие. Акордеонът на Мануел рязко изгрухтя и сви горделивото си туловище.
- Защо Ви е рецепта? Идете да хапнете в кръчмата надолу по улицата...Търсете Кармела, тя знае. Ястие от този зеленчук не е добра идея за господин като Вас! – отговори Мануел и се усмихна все едно издаваше чужда тайна.
- Мануел, не ми трябват услугите на Кармела, за да чукам! Варадеро е пълно с курви на свободна практика! Чайот не е за някоя курва, Мануел!
Една оса бръмна край носа на мулата, ноздрите му отново се уголемиха и поеха плътен, тежък въздух. ”Господ ненапразно е сътворил широки ноздрите им!” си помисли непознатият господин.
Мануел престана да мисли. Опитите му да замръзне на стола се оказаха безуспешни, столът му заскимтя удивено, а една улична котка тоз час побягна от страшното му звучене.
Х Х Х
Три месеца, дванадесет дни, пет часа, тридесет и осем минути и петнадесет секунди. Докато казвам това изречение секундите станаха осемнадесет. Дяволът ме измъчва, като споделя с мен всичките си истории за мръсници, които е ебал. Не, защото ми липсва женска плът, не, прекалено е рано да ми липсва – само три месеца и половина, мамка му, са минали...Просто като знам, че ме чакат още двадесет и три години и полудявам. Да броя пръдните си още двадесет и три години! Това е нечовешко, антихуманно е! Какво си мислеха ония копелета? Знам: „На тая мърша ще й се сторят песен три месеца, дванадесет дни, пет часа, тридесет и осем минути и петнадесет секунди да си драпа мъдите в килията, като знае, че има още двадесет и три години!” Кофти е да те хванат, докато ти е най-хубаво, кофти е! Да му се не види – двадесет и три години?! Като изляза оттук и ще съм на петдесет и девет! Старец! Оглозган кокал! Увиснали кожи и сребърна набола брада! Лайняни гащи ще съм!
Утре ще ми докарат съкилийник! Така казаха надзирателите – съкилийник! Също като сътрапезник. Или спътник. Съученик. Състрадател. Съквартирант. Поне ще има с кого да разговарям или да се сбия заради това, че пърдя постоянно. А трябва да пърдя, за да има какво да броя, инак...
Всичко дотук беше помислено за минута и шест секунди, а знам, че при теб, човешки свят, идва само за стотна...Липсваш ми!
Х Х Х
„Сигурно халюцинирам от жегата, защото няма начин този бял педал да ми знае името!” – си помисли Мануел. Мануел – любовникът. Мануел – шегаджията. Мануел – хазартаджията (барбутът, мамка му, барбутът е виновен), Мануел – търгашът на дребно.
- Хей, мурджо! Не знаеш ли рецепта за готвене на чайот? – зъбите на мъжа с европейски произход лъщяха на загорялото му лице. Присмиваше се гадът на бедния, нещастен мулат. – А, си мислех, че вие тукашните мъже сте факири в тая работа!
- Господине, бъркате ме с някой! Кармела ли Ви каза името ми? Бихте ли дали на бедния музикант няколко обикновени песо или поне едно чавито?
Мануел глупакът! Едно не знаеше – че бе срещнал дявола, намъкнал се в тяло от арийската раса. Дяволът го поизучава още малко, като през това време опипваше зеленчуците в кошницата си, сякаш им търсеше недостатъци. По едно време се загледа към долния край на улицата и без да откъсва поглед оттам, хей така – небрежно подхвърли:
- Идвай с мен, Мануелито...Меньос! Ще ти платя да ми сготвиш. Няма да бъде само едно или няколко чавито, много повече, приятелю, ще ти дам! Стига да ми сготвиш!
Мулатът трепна. Бедняшката му душа се зарадва и започна да приглажда кръпките си отвътре, сякаш беше танцьор, приглаждащ перчема си, когото засукана мацка е поканила за едно бързо меренге. Хм. Едно бързо меренге може да означава и бързо ебане в ъгълчето на изоставена къща или една бърза партия шах с позастаряващите приятели от квартала, между сградите, под въжата с проснато слънчево пране...Мануел се беше отнесъл. Странна работа, друг път предложат ли му лесни пари, той не се отнасяше. Нещо ставаше тук и цялата работа идваше от този излизан гринго. Той, впрочем и гринго не е, от другият бряг на океана е!
- А-а-а, тая простачка Кармела Ви е казала името ми, нали! Даже Ви е казала колко дължа на спекулантите от миналата седмица! Да не сте им някакъв техен пратеник?
- Слушай, мелез такъв, идваш ли с мен да изкараш най-лесните пари в живота си или ще си правим ташаци? М? – непознатият се усмихваше мазно.
- Предпочитам парите, господине!
Мулатът се надигна от стария стол и остави акордеона на земята до него. После отиде до картонената кутия и надникна в нея. Вътре се мъдреха няколко дребни песо. Обра ги с кокалестите си пръсти, чиито сгъвки бяха белезникави и бледи в сравнение с кожата на ръцете му и ги пъхна в джоба на смачкания си панталон. След това погледна отново непознатия европеец, въздъхна облекчено и заедно тръгнаха към изхода на улицата.
- Как да Ви наричам, господине?
Непознатият се замисли за миг и отговори:
- Можеш да ми казваш Йон Мойа!
Ала Мануел тутакси го кръсти Ел Диабло.
В този момент Кармела се показа на балкончето си, което беше балконче на най-стария нелегален публичен дом във Варадеро, балконче с паднала мазилка и стърчащи железа, ала отрупано с всякакви китки и саксии. Запали Кармела една дебела ръчно правена пура и си помисли: „Време е да направим едно пречистване за ориша, а на мадре де сантерия ще заколим най-тлъстия петел, само да изгони дявола от нашата улица! Пфу!”.
________________________
* Cordero – исп. „Агнец”
* чайот – месест зелен карибски зеленчук, подобен на тиквичка