автор: doriana-doriana

(една болезнена история)

Някои казват, че Тавира носи смъртта по улиците си през зимата. Обикновено това е мнение на туристите, но ако попитате местните, те биха се изразили по друг начин. Тавира прилича на стара натруфена курва, омазана с помада през зимата. Втренчила поглед натам, накъдето са загубените португалски колонии.

Сградите са помпозните й гърди, леко увиснали, с излъскани фасади за пред хорските очи, улиците са преметени от атлантическите повеи. Тук-там някоя бездомна котка наблюдава неподвижното пространство свита под стълбите на портата на Кастело де Тавира.

За един изостанал от времето мъж е приятно да направи вечерна обиколка на зимна Тавира, да наобиколи пищните оголяли хълмища, да хвърли поглед на стопанин върху кафенетата и старинните дюкяни, половината от които затворени за зимата. Обичам да се взирам в небето над Тавира. Не, че ми идва някакво вдъхновение да пиша, просто съзерцавам празнотата и си мисля за празното в живота ми.

През януари в Тавира те срещнах. Срещата ни първоначално изглеждаше просто като фрагмент от престоя ми, но след време си дадох сметка, че е било ключов момент. Ти беше леко пълна, което се дължеше на немското по бащина линия, както и твърде смугла, което пък се дължеше на гените от майка ти. Беше си останала във времето на тридесетте си години и правеше впечатление на загадъчна, без въобще да притежаваш нито едно качество на загадъчните жени. Но имаше онова изящество, нетипично за португалците, но типично за техните занаятчийски произведенията, да речем – дантела от Мадейра. Сякаш Господ бе вложил някаква тайнствена философия в теб, а след това те е заплюл в лицето, да заприличаш на неприлична бохемка като всички останали. Може би, за да не бъдеш открита от никой Колумб, а да чакаш мен, аз да те открия. За себе си, естествено – егоист съм и не бих споделил с никого вечерята си или музата си.

Не, Инес, ти не ми беше муза. Тъкмо напротив, прекалено тръпчива бе за сетивата ми. По-скоро беше като амонячно осъзнаване за мозъка ми.

През януари те срещнах. В един бар за запознанства и танци.

- Поръчай ми нещо за пиене! – ми каза ти и се усмихна. – Защо си сам?

- По-добре сам, отколкото в лоша компания! – отговорих.

- Мухите не слизат от затворената уста! – ти се усмихна, а зъбите ти пробиха бяла дупка в гърдите ми. Тутакси те пожелах. Поръчах ти голяма водка. Не каза нищо, прие я, сякаш тъкмо водката е нещото, с което се храни душата ти.

После танцувахме, платих таксата от няколко ескудо и те наех. Тялото ти бе пластично. Започнах да си представям как се извива в ръцете ми, докато те любя. Представих си едрите ти гърди, плътните ти бедра, тъмната ти кожа, оросена от пот, косата ти, като конска грива с твърди косми, разпиляна върху лицето ти или върху моето. Погалих те по лопатките на гърба. Поживял човек съм и за мен е неочаквано чувството, което изпитах, докато танцувах. Мръсникът в мен надделя над писателя.

Изглежда усетила ерекцията ми, ти се усмихна потайно. Приличаше на първобитна жрица, която не желае да споделя съкровените си тайни и поради тази причина единствено се усмихва.

- Ти нали не очакваш, че танцувалният клуб е пълен с курви? – попита ме.

- Не, но мисля да те поканя да дойдеш с мен. Ще се повозим на файтон, ще разгледаме другите локали, ще вечеряме...

- Ще си легна с теб, за да усетя разликата! – отговаряш, отвътре ми се смееше, а от кръста надолу се притисна още повече към мен. Дяволска провокация излезе.


- Каква разлика? – питам аз като се правя на завършен глупак.

- Дали си по-различен от другите туристи! Не се сърди! – казваш ти.

- Не съм турист, скъпа! Тук живея от известно време! Но може би ще остана повече, ако ми харесаш!

Ако ми харесаш! Как можех да предположа! След това вечеряхме, говорихме за Фернандо Песоа, поезията му и неговата цироза, за португалския модернизъм, за яйчниците ти и странното време през януари в Тавира и разбрах, че си единственото същество в света, което обожава натуралния ми дъх и треперещите ми ръце. Аз и ти, Инес, съставяхме съвършена монада, щастливи, без очаквания един за друг и без оценки за бъдещето. А останалият свят се въртеше на колелото на мъченията. Не ме интересуваше останалият свят!

Не можех да се откъсна от теб, нито да те деля повече с другиго. Нито да си тръгна...

ххххххххххххххххххххххххххххххххххх

В онази нощ бях препил с текила и бира. Треморът на ръцете ми се беше усилил, очите ми бяха помътнели. Чувствах се като разпнат между ада и този свят. Канализацията на моята улица беше развалена и зловонието й допринасяше за нещастното ми състояние и повръщах ужасно. Мислех за теб.

Бях помолил един приятел да прибере пратката ми от пощата и лежах в леглото си в очакване да се обадиш. През деня състоянието ми стана още по-ужасно, понеже изтрезнях напълно, а в устата ми беше останал вкусът на алкохола, примесен с твоето усещане. Ти си тръгна внезапно и остави единствено вкуса си в устата ми – бях пиян, а те любих като полудял. Бях решил, че ще те задържа ако успея да покажа надмощието си, ако те задоволя по начин, по който никой никога досега не го е правил. Знаех за слюнката ти по тялото ми, миризмата й ме разплакваше. Все още усещах окосмяването ти в слабините си и се разкъсвах отвътре - нямаше начин да се върнеш, малката. Внезапно остарях след теб. Оказа се, че съм слаб човек и нямам представа как да задържа дъгата при себе си. Старата ми пишеща машина ръждясваше запокитена на писалището, листата с ръкописа се валяха наоколо смачкани, заляти с кафе, с уиски, стъпкани от краката ни – отдавна не бях писал нищичко. Отдавна, откакто моята антимуза влетя в шареното ми битие.


Около шест привечер се надигнах. Огледах се в огледалото на банята и установих, че съм се превърнал във върколак. Даже в нещо по-лошо – в неугледен старец, изпълзял от старческата си дупка. Обръснах се, изкъпах се и потеглих да те търся.


Градът отново дремеше, а зимният вятър разкъсваше флаговете пред кметството. Обикалях улиците и надничах в локвите като улична котка, търсейки те или търсейки себе си. Поглеждах в локалите - в някои танцуваха фадо, в други пияниците изразяваха правото си да бъдат нещастни. Видях през витрината на едно кафене твоят нов господар и не се стърпях. Нахълтах като призрачен вятър. В началото се поколебах дали да не отида при него и да му ударя плесница, но реших, че няма смисъл. Седнах на масата зад колоната, така, че да виждам масата му, но той да не вижда мен. Нищо не се случи. Човекът приключи вечерята си и си тръгна. А аз останах да зяпам след него и да ближа рани.

На път към дома видях едно туристическо бюро и влязох да се стопля. Простичко ми се струваше да си взема един самолетен билет и да тръгна накъдето ми видят очите. Човек не трябва да усяда в края на живота си, нека смъртта идва на път – между другото.

Билетът беше за Будапеща, оттам щях да ида до Мохач. Попитах служителката в туристическата агенция дали знае известни личности, родени в Мохач. Тя отговори, че нямала представа. Една добра отправна точка за мен – да разбера за великите умове на Мохач. Може би ще ми хрумне история, която да напиша там.

хххххххххххххххххххххххххххх

На летището в Лисабон всичко изглеждаше като на сън – двете бири в страничния бар, мъжката тоалетна с миризма на опикано, неоновите светлини на бутиците, привличащи европейците със сувенири от типа дърворезби на склоновете на вечно зелените планини, или Капе Рока – точката на приключване на Португалия със света.

Полупиян се качих в самолета и застинах на мястото си. Около мен се суетяха пътници и стюардеси, притягаха колани, жужаха като настървени пчели. В този момент няколко слънчеви лъча ме пронизаха през прозорчето, до което седях и погледнах навън. Прозирната мъгла се вдигаше и асфалтът на пистите започна да изглежда по-черен. Имах изглед тъкмо към огромните витринни прозорци на голямото фоайе на летището. Започнах да различавам движещите се фигури на хората там. Може би бяха изпращачи. Или посрещачи.

Двигателите на самолета забоботиха протяжно и забелязах струйка самолетно гориво, което се стичаше встрани от единия колесник – резервоарът беше препълнен, очакваше ни безаварийно пътуване.

Тогава мярнах силуета ти – залепила двете си длани на един от непремерено големите прозорци на фоайето. На палеца на едната ти ръка висеше обувката ти и си представих как ги събуваш, докато тичаш, защото ти пречат да ме стигнеш. Вдигнала бе черната си коса в кок на тила. Беше с вечерна рокля – вероятно си тичала от клуба за танци в Тавира направо на летището в Лисабон(кой ли ти беше съобщил за заминаването ми?).

Самолетът потегли бавно от мястото си и започна да рулира. Опитах се да не те изпускам от поглед, извих врата си колкото е възможно в твоята посока, а ти се отдалечаваше като невзрачна точица на върха на планината.

В този момент ме погуби прозрението, че не съм направил всичко, за да те задържа. „Мухите не слизат от затворената уста!” – си спомних, а думите ти ме накараха да умирам. Може би трябваше да ударя плесница на твоят нов господар тогава, може би трябваше да те вържа за леглото през онази нощ, може би трябваше да кажа "Обичам те!", може би...толкова много неща!

В мига, когато самолетът се откъсна от пистата, аз все още си въобразявах, че те виждам през стъклото.

А отгоре земята се наклони полека и смеси цветовете си в едно единствено органично петно. Виждах бляскавото слънце над Лисабон, високо, високо над мен, над теб и останалия свят...

И се надявах да умра на път.