автор: Zvon

Тест с три въпроса
Желаете ли веднъж в годината да вечеряте в изискана компания и при безупречно обслужване, съвършено безплатно да опитате меню, което през 2009 г. бе следното. В началото бяха омарите и скаридите, плавно подготвяйки сетивата за пъдпъдъка, фарширан с бели трюфели, коренчета магданоз, брюкселско зеле, заливка със сос от лимонена трева и джинджифил?
Да не пропуснем и виното, което се предлагаше: шампанско Jacquart Brut Millesime реколта 2002, Magnum Chateau la Dominique реколта 2001 года и Saint Emilion Grand Cru Classe от Бордо. А за десерт - лимон и пресен мус със сорбет от карелска облепиха. И разбира се омайващото кафе Kopi Luwak от Суматра, подчертано с Remy Martin. Щях да пропусна - получавате и чек за сума в американски долари, която не е за пренебрегване, дори ако банковата ви сметка е осемцифрена.

Въпрос 1: Ако знаете как да постигнете това, то преминете към следващия въпрос. Ако не - ето отговорът: трябва да имате фрак и да сте спечелили поне една от шесте нобелови награди. И двете условия са еднакво трудни за изпълнение. Все пак мога да ви помогна. За фрака потърсете шивач от лондонската Севил роу, а относно наградата - насочете се към литературната. И не закъснявайте - точно в 19 часа Шведският крал се спуска по стълбата в Синята зала на Стокхолмското кметство и Нобеловият банкет започва.

Въпрос 2: Ако назовете поне един от нобеловите лауреати за 2009 година, то това означава, че знаете името на президента на САЩ.
Нобеловите награди девалвират. Постиженията на отличените в химията, физиката и медицината все по-често заприличват на оглозгване технологичните кости на истински открития от преди няколко десетилетия. Наградата за мир придобива масонско излъчване. А удостояването с литературна премия се превръща в единствен начин да научим за съществуването на носителя й и творчество му. A икономиката?
- Дорогой Димитри, общото на всички икономически модели е, че нито един от тях не е достатъчно верен за да е полезен и нито един не достатъчно грешен за да е смешен - каза ми през есента на 1986 година Иля Пригожин, докато прелитахме Атлантика, малко след Гренландия.

Въпрос 3: Може ли да прогнозирате името на нобеловия лауреат за икономика за 2013 година?
Ще ви помогна. Отчете експоненциалната девалвация на наградите. Вземете предвид, че България няма никакъв нобелов лауреат, че икономиката не е наука, че според някакъв перуански календар през 2012-а година иде свършекът на света, че един от 100-те най-добри икономисти в света е българин - така поне твърди самият той. Досетихте се за отговора, нали?

Нобеловата Суматоха
България е една от малкото страни, които нямат Нобелов лауреат. За радост, вече не й е нужен. За последно се опитахме да се сдобием с нобелова награда през 80-те години на отминалия век. Тогава Йордан Радичков на два пъти бе предлаган за Нобеловата премия за литература. Изгледал съм всичките му пиеси. Винаги от осми ред, независимо от театралната зала. На такова разстояние остана Радичков от Нобеловата награда. Опитахме се да го доближим - аз, Кръстан (Дянков) и Тошока (Тодор Вълчев). Решихме да преведем неговата "Суматоха" и споделихме това с Петко Бочаров.
- За хараламбенето - каза Кръстан на Петко - Джимо ще отговаря, а пък ние с Тошока ще преведем останалото.
Бай Петко ни изгледа строго, свъси вежди и изрече:
- Никога не съм одобрявал разделното хранене, разделното пиене, разделното яздене и разделното превеждане!
Било що било. Не преведохме пиесата с радичковото хараламбене, отредено за мен. Нека други опитат. Ние не успяхме. Може би нямахме куража на Радичковия чичо Гаврил от "Спомени за коне". "Той много смело боравеше с всякакви думи, не помня дума да го е изплашила, колкото и непозната да е. Всички останали пред вида на непознатата и странна дума се стъписваха или минаваха на пръсти край нея, сякаш това не бе дума, а смок, усойница или пепелянка, свита коварно в тревата. Чичо Гаврил обаче хващаше храбро думата за опашката, плющеше из въздуха с нея и тъй я вместваше в речта си, че тя заставаше там и оставаше за вечни времена. Много по-късно разбрах, че тайната му се състоеше в това, че одухотворяваше всяка една дума, опитомяваше я, вземаше я под свое покровителство. Тъй и в природата се съчетават умело въодушевените и невъодушевените предмети и стават едно хармонично и одухотворено цяло."
Така отмина суматохата покрай Радичковата Нобелка. Почти като финала от "Свирепо настроение" - пушката се блъсна в кладенеца, изгърмя и застреля Стокхолм, заедно с целия Нобелов комитет. Малка е българската литературна нивица, но в нея винаги ще се намери местенце да заровим словесното имане на още един даровит българин.

София-Русе, на 15 часа от седми челен
В първокласното купе на експреса София-Русе бяхме двама - аз и маестро Димитър Тъпков. Не устоях на любезната му покана да го придружа на мартенските музикални дни. Там предстоеше изпълнение на неговите "Шест и игралки-залъгалки" и "Симфония №2 за глас и оркестър". Началото на март 1984 г. бе хладновато. От прозореца се виждаше следобедното поле, отрупано с бели купчинки - все едно къртици бяха изровили послдени буци от зимата. До Русе тогава се стигаше точно за две бутилки коняк и нито минута повече. Малко след като отминахме гара Лакатник, вратата на купето се отвори. Влезе мустакат кондуктор. Вместо кожена чанта, носеше гайда. Прозвуча басовия му глас:
- Билети и домашни за харалампене, моля!
Нахаралампи билетите ни - домашни нямахме. След това се взря в маестрото и навярно го разпозна. Тогава Тъпков бе твърде популярен сред железничарските самодейни колективи.
- Другарю Тъпков, позволете да ви поздравя с една песен, която се носи из Космоса!
Тъпков кимна с глава, кондукторът приседна, гайдата му писна. Дельо хайдутин звуча до гара Зверино. Там железничарят стана, удари токове, изкозирува и ни пожела лек път. Усетих как Митьо потъна в мислите си. Малко след Черепиш ме погледна изпитателно и започна разкази си:
- Джимо, отдавна искам да споделя с теб една тайна. Песента, която чу преди малко не се намира на борда на Вояджър. Ето истината. В началото на 1977 в Комитета за култура се обадиха от НАСА. Искаха да им изпратим качествен запис на "Излел е Дельо хайдутин" в изпълнение на Валя Балканска и гайдаря Димитър Петковски. Десетина минути по-късно, телефонът отново извъня, а долу ни чакаше черна Волга. Веднага ни приеха в ЦК. Там вече знаеха за намеренията на американците, но категорично не бяха съгласни с музикалния им избор. Казваха, че етапът на въоръжената борба е отминал и че българската песен, която трябва да лети в Космоса е нужно да е в унисон със строителството на зрелия социализъм. Настояваха да бъде изстреляна "Полегнала е Тодора". Аз също бях за нея, но по чисто музикални причини. Защо американците искаха точно Дельо - незнам. Предполагам, че Милчо Левиев им е повлиял. Тогава той другаруваше с Карл Сейгън, а и често свиреше на вечеринки в Хюстън. Още същия ден позвънихме в НАСА. Там бяха непреклонни - или Дельо хайдутин, или нищо. И без това имало опашка от кандидати, годни да понесат несгодите на продължителния космически полет. Нямаше какво да сторим. - Пращайте каквото искат! - наредиха ни от ЦК. Изпратихме записа. Но другарите от ЦК не се предадоха лесно. С помощта на момчетата на генерал В.Т. бързо намериха пролука в системата на НАСА. Оказа се, че звукоинженерът, който подготвя златните плочи на Вояджър 1 и 2 си пада по тънката част и непрестанно задиря моми и невести. Бе потънал в дългове. След два месеца дълговете му се стопиха, а върху двете златни плочи вместо "Излел е Дельо хайдутин" бе записана "Полегнала е Тодора". На 19-та позиция, между първата част от Петата симфония на Бетовен и Нощните заклинания на индианци от племето навахо. Предстартовите изпитания минали успешно. Никой нямал търпението да изслуша докрай цялата плоча.
С Тъпков продължаваме да другаруваме. Ако чуете неговата Кантата за мира, ще разберете на пореден път колко несправедлив е изборът на Нобеловият комитет при определяне наградата за мир.