Някъде към началото на лятото, в двора дойде една птица. Красиво нещо. Цялата в жълто. Като пламък. Само контурът на крилата и в черно. Поразходи се по тревата и подскочи. Подплаши я кучето. На другият ден пак дойде. Все по-дълго се застояваше.
Скастрих песа и той не скачаше като прилети. После стоеше по цял ден. Разхождаше се самотна и като че ли тъжна. Не чух звук от нея. Само привечер, когато излиташе и по-тъваше в храсталака отсреща, изпъпъркваше с крилата. Загадка ми беше тая птица. Другите идват по две, по три, а някои и по цяло ято. Цвърчат, пеят, гонят се, а тая беше като сянка. Така изминаха кажи-речи три седмици. Идваше. Тихо и безмълвно се разхождаше, от време на време клъвваше нещо и отново застиваше ка-то замръзнала. И глава не мърдаше. Стоеше отпусната, сякаш е тежко болна. Един ден изчезна. Нямаше я два-три дена. Отиде си, викам, птичето. Язък! И изведнъж, що да видя! Нещо се стрелна високо над поляната, из-пъпърка остро, разнесе се плътен, мек, кадифян, като бълбукане на вода звук и на средата на поляната кацна хубавицата. Блестеше от красота. Като че ли вътре в нея имаше запалена лампа. Крилата и трепереха леко и нежно, като листа на трепетлика при полъх на ветрец. Грациозно се завъртя на едно място, разпери крила и плисна още по-силна светлина. В гърлото и нещо за-бълбука. Мелодично, нежно. Някакви прелестни звуци. Отгоре над дърветата, звукът се повтори. По тревата се плъзна сянка и преди да дигна очи, до моята хубавица кацна още една. По-голяма и още по-огнена. На поля-ната, едно до друго, стояха две малки слънца и се огря-ваха едно друго. Постояха кратко време неподвижни, след това новият гост направи няколко кръга около мо-ята принцеса. Тя продължаваше да стои на едно място, само бавно си въртеше главата след него.
После и тя тръгна. Тръгна. И двамата вървяха в кръг като омагьосани. По някое време спряха, застана-ха един до друг, долепили крила, и в безмълвната ти-шина се понесе песен. Меки, топли, кадифени звуци.
Тогава чух песента на авлигата.
14.10.2005