автор: mi_me_to

Не ми е ден, така ми се случи.
Не ми е времето, не ми е мястото.
Белее ми снега, ама зъзна, по кучешки,
и ми е тесен света, да се извъртя да си стопля опашката.

Която си влача - заемани чувства,
от ония свят шоколадов по приказки.
Жалко е, щях да бъда велика, ако беше изкуство,
да се мотаеш във себе си и да тръгваш за никъде.
Равновесно ми е както на свежинка във вятър,
на която асансьор са очите ми.
Но тя има късмета, свалена до дланите,
загива до
секунда след усета й.
На мен не ми е времето, не ми е мястото.
Не ме питай какво ми е...
Не ми е зимно. Зима си е, и си гоня опашката,
да не тръгна за никъде,
в най - моето безсезоние.