автор: sia

Не питам защо.
Това само би ми донесло дълбоко, тихо, задавящо скимтене.
Защото зная, че няма да намеря утешителен отговор.
И защото няма спасение в този въпрос.

А може би има… но не сега.
Понякога, сега не мога да се храня,
мразя цигарите, които иначе не мразя и
поредната водка.
Страхувам се, понякога наистина се страхувам,
не само този път - че това ще ме задави, че
че няма да мога да живея разумно.
Понякога, макар и плахо… съм гневна – защото –
нима мога да помогна на всички,
понякога се моля да остана разумна –
защото ясно е, че не мога.
Страхувам се, че някой ден ще ме затворят,
преди да съм разбрала, че имам нужда от помощ...
Но дотогава –
проклета да съм, ако гледам встрани,
когато трябва да дам едно от двете зрънца, които имам.
И защото /дали нещастният звук в мен може да се чуе/
понякога съм го правила - какво като е от безпомощност.
А може би трябва да дам и двете – защото не съм в тази беда,
защото ако бях – имам шанс, добър шанс –
някой от вас ще ми даде вода.
Сега.

---------------------------------------------
за онези деца далече, близо и въобще…