автор: desiteneva

"Богатството не е в това, което имаме, а в това, без което не можем!"
Имануел Кант

Такава съм си аз, романтична, винаги имам мнение за нещата, сиреч, компетентна, джобовете ми все пълни с близалки, дъвки, бонбони за децата от Интерната...
Имам приятели, не са много, шепа останаха, но им се радвам като малко дете пред витрина с играчки...
Да, имам приятели, малко, ама за милион. Нося си общите ни красиви мигове нанизани като огърлица на врата. Дали ме стяга? Ни най-малко, даже ми се мятка насам, натам, че понякога и ми пречи да виждам!
Имам голямо сърце, не, впрочем малко е, но побира цяла вселена...
Имам...
Имам толкова много неща, но съм скръндзлива! От всичкото имане, нямам нищо за даване!
Че как да дам усмивките на хората, които ме чакат да се завърна?
Как да се разделя с обичта на зверчетата, които ми се нахвърлят жадно, като ме видят че се задавам и крещят: Мамо, мамо...
Ех, как така ги смятам, незнам, ама все не ми стигат бонбоните...
А любовта си, дето толкова си я пазя, нея как да дам?
Тя ми е толкова важна, толкова скъпа, толкова пълна, толкова истинска...
А, забравих! Имам си и Мечо Пух, един такъв... хм, пухест, с добри, нежни сини очи... о, и как се усмихва.
Имам бе хора, казвам ви, много съм прибрана. По пътя за вкъщи, събирам нечии хорски грижи, някой друг проблем, болежки, рецепти за подмладяване, които никога не чета, защото практически не ми остава време да остарея.
Имам и торба! Една такава, голяма, с дълги дръжки, дето се носи през рамо. В нея си пъхам сивото ежедневие. Не мога да го оставя само на улицата като коте, изгубило майка си, нали... И си го мъкна с мен навсякъде. Ох, ама как тежи... доста заякнах. Но пък ми отива тая пуста торба, която се носи през рамо. От време на време ми остава място да пъхна набързо и някой забравен миг на болка... Тях все не мога да ги пропусна. Уж гледам да не си препълвам торбата, че ако се скъса, язък... ама....
Малко приличам на Дядо Коледа. Е, мустакът ми не е толкова бял и засукан, но отдалече прилика има.
Чакат ме навсякъде и добре съм приета. Дават ми винаги най-удобния стол. Ама не удобен за седене, а удобен за слушане... и аз си потъвам в него и си слушам, на кой му откраднали парите, кой полудял, на кой зелето му тая година не втасало. И от време на време ме ръчкат за съвети, ама ги искат професионални и точни, тъкмо да ги приложат на практика, че, ако може и в писмен вид... И аз бъркам в торбата, вадя тефтера и, какво да се прави, пиша...
Имам толкова много неща...
А, за малко да пропусна толкова важно нещо!
Наскоро си купих и шапка! Тя е специална. Предпазва те, когато ти трият сол на главата или те заливат с помия. Много е практично. И не е нужно да я държиш постоянно като чадър. Слагаш си я, а пък те да си си те заливат колко си щат, кой го е грижа?...
Имам и дарби разни. Мога да рисувам. Нося си и боите, и четките с мен, току виж някое чуждо сиво ежедневие ми се изпречило на пътя.
По-добре да го пооцветя малко, отколкото да го помъквам и него, че торбата ми е сериозно застрашена ви казвам!
Ама и хората ме знаят, току като ме видят и някой се затичва към мен да му порисувам... Е, дарба, как да му откажеш на човека...
Освен всичко друго, мога и да шия. Пришивам мечти, че да не се разпилеят, кърпя надежди... Виж, в това последното съм станала спец! За нула време закърпвам положението.
Имам и един много специален приятел. Само него не го нося в живота си! Каква радост и какво облекчение! Носи ме той... Когато ми дотежи торбата, моят приятел ме взима на ръце и аз виждам след себе си неговите стъпки по пясъка на живота ми! Той е моят, нашият Бог!
Много е зает и той като мене със световни работи, но винаги усещам едната му ръка на рамото си!
................................................................................
Разберете ме, не мога да ви дам нищо от това, което имам, много, ама много съм стисната.
Скоро като си преглеждах списъка намерих мечтите си.
Бях ги захвърлила в най-прашния ъгъл на душата си, но ги извадих от там, почистих ги и ги позакърпих тук таме, и сега пак с радост си ги нося с мене навсякъде. Хубаво е да имаш мечти!

Но, питам се, ами какво ще стане, ако в цялото това имане мене ме няма?...

27.03.03 г.