автор: vitoriovitalis

92. Пикник

Новият окръжен секретар Крас е събрал своите заместници със семействата им на Орлова поляна.
Да се опознаят, да си сверят часовниците, да се сплотят. Пък и да отпразнуват първият успех – асфалтирането на централния белвилски площад. Ще си починат, ще си пийнат, ще изядат едно-две печени агънца... Още не са седнали на тревата, и Каме (един от заместниците) неволно споменава, че доцент Ян със съпругата си е на Учителския лагер.
Крас подскача като ужилен:
- Защо не каза, като минахме оттам ? Отивай да ги вземеш с джипката ! – После се обръща с лек укор към всички:
- Трябва да направим един списък на другарите от центъра и да ги разпределим помежду си. Щом отговорен другар от Фила посещава нашия окръг, независимо официално или не - някой от нас трябва да го придружава. На оперативката ще се информираме взаимно за впечатленията.
- Правилно, другарю Крас ! – Всички кимат единодушно, а Каме е почервенял от яд. Как не се сети по-рано !
След час Ян и Лила поздравяват компанията. Боби се е затрил някъде и те са взели със себе си само Вито. То и без това в колата няма места за всички. Повечето се познават с новия председател на Комитета по Ефективността. Нали е земляк ?
Той веднага повдига настроението – още с първите си думи. Ръководният екип на окръга се отпуска и развеселява. Шишето с изстудената гроздова ракия започва да обикаля мъжете, като се спира за по-дълго при Ян. Жените плахо облизват малките чашки.
Шофьорите са взели всичко необходимо от стола на Партията. Предупредените навреме овчари – каракацани от сутринта са завъртели на чевърмето две отбрани шилета.
Орлова поляна е крайната точка на шосето от Белвил до планината. Тук се намира летният бивак на каракацаните – номадски народ, разпокъсан между държавиците на Острова. Те пасат и събират безбройните си стада около мандрата и примитивните колиби, които са направили със собствените си ръце.
Оттук започва и пътеката към Седемте мечи езера. Това е доста далече – няколко часа здраво ходене. Те са разположени стъпаловидно едно над друго в страховит каменен циркус, над който се издига Голямата мечка – най-високият връх на целия Остров. До третото езеро има хижа, от която пък може да се стигне до скалата на доста по-ниския връх – Малката мечка.
През топлия сезон един камион с дървени пейки всеки ден пътува от Белвил до Орлова поляна и обратно. Тръгва рано сутринта и се прибира преди залез слънце. Туристи, горски работници и летовници пълнят каросерията и в продължение на един час гълтат праха, подскачайки на дебелите дъски, окачени временно с метални куки на канатите на товарния камион.
Компанията ръководни кадри е налягала в горния край на поляната. Там в белвилската река Бистра отляво се влива Бунтовна река. На това място в горещия летен ден те са плитки поточета. С нищо не напомнят поречието долу край града с дълбоките му вирове и прагове. Камо ли прииждащите понякога води, които изпълват догоре високото каменно корито, а веднъж на двайсетина години предизвикват опустошителни наводнения.
Между двете рекички нагоре по склона започва хилядолетната свещена гора Парангала. Старите хора казват, че докато я има тази гора, ще го има и многострадалният северен народ. Надписите предупреждават, че сега това е резерват, в който е забранено абсолютно всичко – огън, лов, риболов, дори бране на билки и събиране на горски плодове.
Вито и Алек – синът на Каме, прецапват реката и поемат на разходка по тесен път, който се вие покрай тъмната гора. Те са се виждали в града, но се познават бегло. Наистина, Алек е една година по-малък, но останалите подрастващи в компанията съвсем пък не заслужават внимание. Те са малки дечурлига или момичета. Момчетата разговарят, размахвайки дълги пръчки в ръцете си.
Пътят изоставя реката и навлиза дълбоко в гората. Увлечените юноши изведнъж забелязват, че наоколо е станало съвсем тъмно и тихо. Над главите им се издигат вековни дървета, закриващи слънцето и небето. Вместо път, постлан с кафяв килим от гъсто посипани борови иглички, те вървят по едва забележима следа, която а-ха да се изгуби в настъпилия мрак между протягащите се от всички страни страховити коренища и клони.
- Тука дали има мечки ? – плахо запитва Алек.
Вито не отговаря нищо, но дава команда кръгом. Колко драго
им става, когато виждат най-сетне между разреждащата се гора хората и пушека от огъня.
- Къде се изгубихте ? Хайде да си хапнете ! Колко е вкусно !