автор: the_black_knight

Доктор Тотев , патологът в болницата погледна новопристигналия труп. С до болка познатия навик сложи ръкавиците и започна своята работа. Бавно и систематично провери всичко по познатата „формула” , като отвреме навреме сваляше ръкавиците за да си запише по важните заключения.
За жалост не можеше да извлече чак толкова информация, понеже трупа бе намерен значително време след смъртта. Последното можеше да забележи не само патолог , особено съдейки по червеите навсякъде из тялото. Особено впечатление му направи обаче сърцето на мъртвеца, което червеите бяха прояли само от едната страна, бяха я загнездили , а другата беше оставена непокътната. Едва доловимо „хм....” премина през маската на устата му, докато сваляше ръкавиците. Дописа бумащината, взе кутията евтини цигари от масата и излезе от сградата, вземайки си дълго кафе от машината в коридора (доколкото то минаваше за дълго, но във всеки случай щеше да го изкара поне колкото за една цигара).

Димът излизаше бавно покрай устните му и се възнасяше към пролетното небе. Колко ли време е минало, за да стигнат червеите до сърцето ... Е , имаше ли значение , вече е мъртъв , както и всички които минаваха за негови „пациенти”. Примлясна нещастно, прокле на ум нощната смяна, и се зае да допушва цигарата колкото може по-бавно, така де, няма кой да го чака. Замисли се обаче, с какво толкова бяха по-особени неговите „пациенти” от другите.
Не беше ли всяко живо сърце покрито с червеи ?

Не , не тези бели червеи , едни други червеи , червеите на омразата, които бавно прояждат всичко смислено, всичко за което може да се живее. И не само това, сърцето на живия ги праща къде ли не – в ненавиждащите и в завиждащите очи, в юмруците, които удрят съпругата , децата, някой добър приятел или дори невинен минувач по улицата, в краката, които ритат падналия в бъбреците, в ума , които крои поредното предателство или използвачество. Да , в този ум , който мрази и крои капани, плете мрежи и слага отрова в храната. В този ум , който воюва без причина.

А откаже ли живото сърце да праща червеите, започва да ги трупа в себе си, докато не го проядат достатъчно, че да се съгласи. Именно тогава те са повече наведнъж ... човекът свършва с изнемощяло сърце и в затвора, а мишената на неговата злоба – най-често в кабинетите на патолозите.

Тежко и горко на този , който има истински честно сърце. Доблесното сърце не се предава , дори червеите да го изядат цяло ... след което собственика му най-често се самоубива и свършва отново при патолозите.....

„Всяко сърце е червиво”, помисли си Тотев, „просто прекарваме по-голямата част от живота си в това да разпределяме червеите, да ги разпращаме един по един на различни места, докато умрат от старост. А умрат ли те, вече и на нас почти ни е дошло времето ...”

Патолога въздъхна тежко, глътна последната глътка кафе, стъпка фаса и се понесе по болничните осветени коридори с миризма на дезинфектанти, потърка сънените си очи и се запита за пореден път какво го бе подтикнало към точно тази професия.