автор: rosalinda

- Защо точно сега? След толкова години?
- Защото до сега не бях срещнало правилния човек.
- А този? Правилният ли е?
- Да!
- Сигурно ли си?
- Да! Да! Да!
- Ш-ш-ш. По-тихо! Моля те, недей да викаш!
То се натъжи.
- Или пък не… Викай си. Колкото си искаш. По-добре да викаш, отколкото да си тихо и да мълчиш.
То се усмихна отново.
- Слушай, ти нали не ме лъжеш?
- Не! Нали знаеш, че сърцето никога не лъже.
- Знам! Само че и друг път си ми казвало същото и после…
- Казвало съм истината – били са правилния човек за конкретния момент.
- Но аз искам този път да е завинаги!
- И аз искам същото! Мисля, че този път е различно. Но само времето ще покаже.
- Може ли да те помоля за нещо?
- За какво?
- Този път да бъдеш по-силно.
- Но аз СЪМ силно. Благодарение на мен кръвта ти се разлива по цялото ти тяло, достига всяка твоя клетка и ти си жив!
- Но понякога си толкова слабо: може да те нарани само една дума, а тогава ме боли и мен. Друг път пък биеш толкова силно, че ми се струва, че ще изхвърчиш от мен и ще ме оставиш.
- Понякога това е нужно. Иначе щеше да забравиш, че ме има и нямаше да се вслушваш в моя глас. Не се тревожи – никога няма да те оставя. Обещавам ти. А може ли сега и аз да те помоля за нещо?
- Да?
- Да не се страхуваш и да си по-смел. Знам, че ти е по-лесно да разговаряш с разума, но слушай понякога и мен.
- Добре! Обещавам! Ще се опитам!