автор: yova

Толкова тихи, че чувам как шумоли кожата ми
и опънатите ми нерви ,
подобно ластик се връщат назад.
Няма улици, по които да вървя и да се връщам,
всичко отпред е сянка.
Мъгла, през която трябва да премина.

Не ми давай повече вечери, Господи!

Ще съм тихото несъстояло се присъствие,
докато накланям везните за и против
и изхвърлям загнилите ябълки.
Не се страхувам от болката, която е в мен,
страхувам се от болката, която ми причиняват.

И нека бялото отвън покрие петната,
да е чисто и невинно, както преди.
За да мога да засея тишината,
в която се раждат усмивки.