автор: Selianin

          Оставаха няколко минути до полунощ. Добре отопленото ресторантче взе да опустява. Днес погребахме нашия колега от следването Минко. После осем човека от випуска дойдохме тук да си побъбрим и да пийнем за бог да прости, защото и нашият ред идваше неумолимо.
          Един по един шестимата наши колеги си заминаха. С половин уста те пожелаха да се срещнем поне още веднъж – след десет години... Това лято щяхме да правим среща на випуска, но починаха много колеги. Сега почина и Минко. До следващата юбилейна среща на випуска повечето от нас ще навършат осемдесет години и никой не знае кой от нас ще оцелее...
          На масата завряна в единия ъгъл на ресторантчето, останахме да си приказваме и пийваме само двамата с моя приятел и колега от студентските години - инж. Петко Киров. Вече бяхме напълно изчепкали всички теми като богатства, кариери, пенсии, цени, болести, лекарства, бабички, внуци, политика и очакващия ни човешки край. Животът ни беше започнал далеч назад във времето и беше дошло времето да освободим жизнено пространство за бъдещите поколения. И двамата гледахме спокойно към миналото, настоящето и бъдещето, и по инженерному, и по философски. Болестите, лекарствата и семейните ни проблеми се преплитаха силно с нашето българско, политическо и човешко злободневие, което нямам желание да описвам.
          По едно време Петко напълни двете ни чаши с вино и „заля” мен - неговия „сакъ” приятел, с най-голямата си мъка.
          Макар че навремето сме го броели за слаб студент и преписвач, в новите, преходни условия, той съумял да стане председател на ликвидационния съвет на ТКЗС -то. Успял с някои хитринки да закупи огромния му склад за резервни части на тракторите, автомобилите, комбайните, трафопостовете, доилната и хладилната техника. Понеже мразел социализма и комунизма, с голямо старание и удоволствие ликвидирал и ограбил стопанството. Сега стотици безработни хора - съселяни, роднини и съученици от детството го плюели и мразели, защото не само те, а и децата и внуците им, едва преживявали. Това обаче много-много не му тежало, защото хич не му пукало за тях, пък и не бил на техния хал. Петко имал бизнес и пари, имал джип, лекари, лекарства и други такива леко свързани с живота неща. Нищо не го смущавало, нищо не му пречело. За него животът бил уреден, подреден и безпроблемен. Моряла го само една мъка и освен на мен, нямал кому другиму да я изплаче...
          ... Петко имал само един 36-годишен син. С жена си го отгледали. Донякъде го изучили и макар че той бил много мързелив и тъп, успели с много международни и нечовешки усилия, връзки, и най-вече европари, да го направят висшист чрез филиала на един украински университет, който бил „изнесен” или „снесен” в България. След като го „дипломирали” успешно, на няколко пъти с подходящи за демократичното време похвати и политически рушвети го уредили на хубава работа, но синът им все нещо не харесвал и все не се задържал там. Все напускал, все се мръщел... Хойкал по момичета и по семейни жени... Годините минавали. Не се задомявал, пилеел парите на баща си, както и собствената си младост.
          Преди три години Петко решил да го въведе в дейността на своята фирма. Една сутрин го вдинал рано от леглото и му казал, че го иска на разположение от тъмно до тъмно, през целия ден. Обяснил му, за кой ли път, как се сдобил на безценица със склада за резервни части, как след няколко години ги разпродал на десеторно по-високи цени, как построил цех за клане на животни и за преработка на месото... как завъртял търговийката... как забогатял... Казал му, че остарява, че надеждата му е в него – единствения му син, който трябва да поеме и продължи семейното дело...
          Синът му се понамусил, но се облякъл и подкарал своя нов, мощен джип пред джипа на баща си към семейната фирма. Спрели двата джипа на паркинга, приели темането на охранителя (един беден, пенсиониран дъртак, бивш учител на сина му) и влезли в офиса. Радвало се сърцето на Петко, защото този път синът му нищо не говорел, бил много дълбоко замислен и явно най-после проумявал, че един ден ще трябва да замести остаряващия си баща, който толкова много направил за неговото бъдеще. Точно в осем часа Петко повел сина си, за да му покаже и обясни най-подробно целия технологичин процес. Двамата проследили как се докарват с камион телетата, как се теглят на кантара, как се колят, разфасоват и така до края на цеха – до готовата за продажба продукция.
          През целия ден синът му не отронил нито една дума. Мълчал, гледал и слушал. Зарадвало се бащиното сърце, най-после у него се родила надежда за така чаканата и необходима семейна приемственост. Петко натиснал бутона, задвижила се крайната лента с готовите опаковани салами, собственоръчно ги подредил в една каса и спрял технологичната линия.
          Точно тогава станало най-лошото. Синът му взел от пълната каса едно финно етикирано парче опакован салам, дълго разглеждал прекрасните надписи и рисунки по него и все тъй умно и драматично мълчал. После се обърнал към баща си и му задал един единствен въпрос:
          - Тате, видях и разбрах всичко – от клането на животните до готовия салам...
          - Тъй, тъй... Питай сине... Всичко ще ти кажа – отговорил Петко.
          - Искам да те попитам само едно нещо: ако сега завъртим ето тази крайна лента и цялата поточна линия обратно и от тук пуснем салама по лентата назад, ще излезе ли живо теле на входа на поточната линия?... Там дето се теглят телетата преди клането?...
          На Петко му причерняло... Сърцето му се разтуптяло силно... Без да мисли за последствията, той казал на сина си:
          - Да!... Ще излезе живо теле... Навремето вкарах в майка ти салам и излезе ти – нашето голямо теле!...
          Синът му не казал нищо. Тръгнал си много обиден, подкарал модерния си джип и вечерта се убил при автомобилна катастрофа в пияно състояние. На другия ден за централните български медии това събитие станало номер едно...
          ... Към два часа след полунощ се върнах в апартамента, където ме посрещна любимата ми котка – единственото живо същество в дома ми. Пуснах телевизора. След малко по телевизия „Европа” се заредиха все неприятни новини и коментари за зимната фъртуна, за отвлечени хора, за корупция, за безработица, за провала на българската кандидатка за еврокомисар...
          Взе да ми се приспива... Бях сам. Жена ми почина преди четири години. Внукът, съпругата му и децата им работят и живеят в САЩ. Миналата година при тях отидоха и синът и снахата ми... Останах сам в този, наш неповторим български свят.
          Може да прозвучи егоистично, но все пак съм по-добре от Петко. Макар че ще умра сам-самичък тук в „Европейска” България, аз имам потомци, а той... той...
          „Салам вкарах – теле излезе!” – с тази мисъл на Петко съм заспал.
          Сутринта се разбудих, но се поизлежавах доста, защото можех да бързам само и единствено към смъртта. Сменях телевизионните канали един след друг. Провалът на българската кандидатка за еврокомисар беше тяхната тема номер едно. Телевизиите бълваха само лоши новини. Започваше още един мъчен ден за стотици хиляди бедни, гладни, безработни, болни, самотни, здравнонеосигурени, неграмотни и нещастни българки и българи.
          „Салам вкарах – излезе теле!” – имаше нещо вярно в тази мисъл на моя колега Петко.
          Ех, колко много телета си родихме и отгледахме в България?... Сега поне на това сме много богати. Лошото е, че те не са в оборите, а в управлението на демократичната ни страна.

21.01.2010 г.