автор: kalin8

Не обичам да ме разпознават.Суетата си забравих захвърлена някъде из младежките години и така си се чувствам най-добре. Свикнаха и хората,дето са наоколо-пенсионерите от кооперацията,продавачките по магазините,клиентелата на кварталното кафене, там дето си пия кафето.Приеха ме като
свой, като част от пейзажа и толкоз...Дори сега след злощастната каскада, някак лесно приемат за даденост новото ми
превъплъщение-това с двете патерици. Благодарен съм на всички , че ме оставят на мен самия и болежките ми.Да! По-добре е така!
Сега увих шарения шал като муджахидин и затрополих надолу. Докато слезна и таксито ще дойде.Аха! Ето го! Шофьорът-младо момче, към трийсетте, засия насреща, което значи, че дегизировката е гола водица.Все едно! Вече съм тръгнал!
Извъртам се и се нагнездвам на седалката отпред и тихо му казвам:
-Тръгваме, младежо, и карай внимателно, защото умирам от страх, когато някой ме вози!
-Не Ви вярвам! Точно Вие, рали-пилотът,дето правите ония скокове по филмите, дето...Изведнъж се стресна- дето..
-Дето имаме късмета и привилегията често да сме с патерици...Довършвам фразата, а и разговора по темата.
-Извинявам се! Няма да се повтори! Забравих да попитам къде отиваме! На преглед ли?
Малкият почти спира таксито за да зададе въпроса.
-Не, приятелю! Отиваме до едно място и после се връщаме обратно. Няма да те бавя много.Виждам,че имаш още въпроси, но не сега ! Може да поговорим някоя сутрин на кафе.Знаеш къде е кварталното кафене до кооперацията, дето ме взе, нали?
Следва утвърдително кимане с глава. И така необходимото ми мълчание после-също.
Най-после мога да се съсредоточа върху това, което има да се случва. И както виждам – направо е неизбежно.

Казвам го със сигурност, защото още от кръстовището, което минахме преди малко ,един светло сив „Опел“ ми се набива в очите.направо ги ръси с лютив пипер...
Спираме до него. Отсреща погледа се блъска в спуснати щори.Жилището-наследено от тъста ми.
Вадя телефона и звъня продължително. Всеки сигнал усилва пулса на вените, сякаш се люшкам напред-назад на потъваща лодка.
След време в слушалката се чува:
-Скъпи,на съвещание съм! Нали ти се обадих, че ще закъснея?Не мога да говоря сега! Айде, ще ти звънна после! Чао!
Имам чувството, че това чуваме не само аз и шофьорчето, а кънти навсякъде...
С втренчени в „Опел“-а очи се чувам да казвам ясно и отчетливо, сякаш говори диктор:
-Миличка! Би ли погледнала през прозореца да ме видиш? Пък и аз да ти видя очичките!
Щорите остават вкаменени...
Тръгваме си. Нямам крака да се кача до горе. Нито пък искам.

Б. Калинов.21Януари2010г.
Пловдив.