Есента целува нежно листата на старата череша. Дървото радостно трепва с клони, шуми в омаята на любовния допир. Дори смъртоносната целувка ражда красотата на споделеност и възбужда соковете на пролетна жажда.
Всеки лист е белязан от пламъка на последния слънчев лъч и като омагьосан попива дирята на любовните му стъпки. Сякаш невидими пръсти бродират с неземна нежност зеленото на лицата им. Влюбени и доверчиви, листата се преобличат в златно и пурпурно, предвкусват тръпката от елексира на неземен танц, жадуват музика от лъчи, феерия от цветове, бленуват унесени... И огънят на тази внезапно бликнала страст изпепелява връзката им с живителния сок на реалността.
Уморено от поривите им, дървото с разбиращ шепот ги пуска да литнат надолу към мечтата си. Оголяло, самотно, то знае: Есента обича само него. Нейният вятър ще зазвучи като арфа в клоните му, внезапните й вихри ще го обвият в страстни прегръдки. За него са тези последни слънчеви усмивки. Есента го съблича в еротична омая, оголя снагата му, шуми в короната и в корените му. Прониква в сърцето му, обещава му белотата на девствен сняг и изкушението на нещо невкусено, неизпитано, ангелски чисто. Есента! – всяка година го омайва със златото на косите си, с аромата на мед и вино, оплита го в паяжини. Есента! – една вечна любима – бродница, скитница, но вярна, ласкава, искаща, молеща.
Какво да и даде то – дървото? Тя всичко му отне в любовта си: властна, неумолима, ревнива, трепетна. Остана само душата му, скрита вътре, в последния слънчев кръг, в сърцевината, недосегаема за магията на Вълшебницата. Не! Не! Не!
Наранена от отказа, Тя отново гневно ще замрази соковете в снагата му. Непримирима с истината, от която боли: Дървото обича Пролетта. Нея сънува сега – голо и зъзнещо. Нея ще прегръща с разлистени вейки, ще я пусне близо до сърцето си, за да почувства живителната й целувка. Дървото е мъдро. Обича даряващата, а не отнемащата любима.
Не е като хората. Те никога няма да пият от извора на мъдростта. Затова толкова често пропускат пролетта на живота си. Хората са като неразумните листа – без корен. Заслужават участта си на мамени, обладавани, изоставяни. Заслужават я, но тъжно е някак – какъв е всъщност изборът на листото? То е необходимата жертва, за да се роди утре песента на живота, а с нея и самото то, възкръснало от ревниво пазена пъпка. Може би ще осъзнае все някога в детския си сън, че в един Миг се среща с истинското лице на любовта и ще я задържи при себе си. Тогава на света ще настъпи вечна пролет.
Ще настъпи ли?