автор: dimitech

8:30 и няколко е.
Стоя в приемната на АГ клиниката;

Стара сграда от началото на ерата на социализЪма.
Разкривени "летящи" крила на врати, боядисвани поне 30 пъти, на нивото на носилките на колелца - облицована с поцинкована ламарина закована с пирони.
Ъглов диван, сигурно изхвърлен преди 40 години от дома на някое парвеню, използван 15 годинки на публични места (Да речем Окръжен Комитет на ОФ), след това национализиран от Председатея на ОК на ОФ, след това дарен на АГ клиниката от внука на Председатея на ОК на ОФ. Синя плюшена тапицерия.
Щото циганите не щели да го купят.
Вероятно.
Мозайка. Черни и бели полета. Няколко пукнатини.По средата - най-голямата.
Запълнена с нещо белезникаво, по-скоро бяло. Надявам се да е хлорна вар. Или някъв друг дезинфектант.
Татуирани санитарки, говорещи си на "душа, ши додиш ли маалко".
И спомени, спомени...
През 2002-ра дивана беше кожен. Съдрана кожа, от която се ронеше на трохи втвърден дунапрен.
Бяха ме научили кой съм; Гонеха щастливите татковци, баби, дядовци, лели чичовци и цели тумби роднини, а мен не ме закачаха; даже ме и викаха на обяд в служебната столова; Стоя и чакам.
Мисля си за глупости;
За живота.
Смъртта.
За мечтите, за това колко гаден може да е живота, за това колко гадни можем да бъдем хората.
Ставам. Отивам до кафеавтомата. 25 стотинки Дълго, с нормално захар.
Разбърквам.
Пия кафе.
Нервнича.
Диана (майката на моята Мария) ми говори нещо. Аз само кимам и казвам "даа, даа..."
Изпивам кафето. Ставам.
"Къде??!"
- Айде.
Мятам се на колата. Диана дотичва.
Паля гумите. Изстрелвам се от родилния дом. Паваж, дупки, светофар, пак паваж, пак дупки, (аджисан маала...) още един светофар, спирам.
Църква. Света Петка (или Параскева). И просяци. Умрели от студ циганета.
Жълти стотинки и се откачам от тях.
Свещи.
Тамян.
Студено.
Паля свещ. Цинична религиозност. Сaмо когато се сетиш, че се нуждаеш болезнено от вяра...
Излизам.
След малко дотичва и Диана.
Първа, втора, четвърта, обратен завой на тоя светофар, газ, тук надясно.
И още малко дупки, паваж и прахоляци.
АГ-то.
Вече е 9:00
Секциото почна в 8:30...
Изпушвам от нерви. Татуирана санитарка се опитва да ме изгони с "Душаа, грипна ипидемиия имаа, ни можи тукаа"
Реагирам остро. Аз съм с костюм под бялата манта, Диана също е манта. Санитарката загряава бавно, че се репчи не на който трябва, подвива опашка и се измита.
Блуждая. Диана пак ми говори нещо, аз пак се правя, че я слушам.
Минали са още 25 минути.
Педиатъра излиза.
"Честито, дъщеря, 3.320 кг, 48 см веднага изплака, с детето всичко е наред, секциото продължава, майката е стабилна, засега всичко е наред."
Коленете ми омекват.
Хиля се глупаво. Излизам навън, мотая се по коридора.
Минутите се точат.
Разни мангали крещят нещо на мангалско-турски от тротоара, а от горните етажи разни родилки врещят още по силно.
Медицинска сестра предупреждава, че ще изкарват майката от операционната и ще я местят в реанимация.
Окупирам пак чакалнята.
Минава.
Бледа като...като...а, бе много бледа!
Явно още в дълбока упойка.
Целувам я, казвам и че я обичам, стискам и ръчичката, тя се усмихва и я откарват.
Друга сестра ни казва вече да тръгваме и да дойдем утре.
Тръгваме.
Двамата сме само с тъщата.
Тъщата е пич. На всички останали има казах хич да не ми се мерват пред очите тоя ден!
Прибираме се.
Правя си кафе. Пия. Ям някакви шоколадови мизерии.
Къпя се. Целия съм изпотен.
Гледам телевизия.
Главата ме цепи.
Пак кафе.
Изпушвам.
Слизам до колата, паля я, тръгвам към офиса.
Първо през "Била"
Уиски, водка, сок, мезета...
Всенародни веселия.
Пиша.
Бързам да ти се похваля.
Станах баща.
Кефя се.
Още не съм видял мъника.
Спокойно ми е.
И нервно.
Драйфа ми се...изчезвам.
Чао, до следобед!