автор: zorus

Снегът уютно скърцаше под подметките ми.
Най- после истинска снежна зима! Толкова е приятно да стоиш в къщи и лениво затоплен да гледаш как трупа. Но в момента не можех да си позволя това удоволствие. Ден преди Коледа имах да свърша толкова много неща. От седмици планувахме празника и съчинявахме менюто. Малкият ми син всеки ден сменяше желанието си за подарък и съвсем по дикенсовски искаше пълнена пуйка. Съпругът ми пък искаше сърми, вегански. И сладкиш, но без яйца… Аз пък не мога на празника без портокали. Аромата им е като катализатор за коледния ми дух. Напомнят ми детството, безгрижието, вълшебството... Но само по Коледа. През останалото време са най- обикновени цитруси.
Очертаваше се дълго обикаляне из пълните магазини. Светлините, приповдигнатото настроение, необичайните усмивки... Опитвах се да уловя всичко, защото ми се случваше веднъж в годината.
Торбите съвсем натежаха и дръжките им вече оставяха дълбоки следи в пръстите ми. Трескаво подреждах задачите си: „Да не забравя да взема декоративни свещи... Дали си спомням къде съм прибрала покривката с елените? Трябва да я намеря и изгладя. А, и салфетки да не забравя да купя! Краката ми съвсем измръзнаха... Май на връщане ще взема такси...”
Тогава го видях. Гледката беше като челен удар- абсурдна, болезнена и отрезвяваща. Изведнъж всичко избледня- празника, светлините, портокаловия аромат... Почувствах се толкова... виновна.
Той беше клошар. Лицето му отдавна беше забравило възрастта си. Облеклото му можеше да се нарече забавно, ако не беше зима. Беше навлечен с твърде много дрехи, до една неподходящи за сезона. Прегърбен над кофата за смет, той съсредоточено ровеше вътре с дълга пръчка. Напуканите пръсти на другата му ръка стискаха дръжките на мръсна, пълна торба. Беше ми позната. Найлонова торба на известна верига магазини. Върху измърляната и страна все още се четеше слоганът: „Тук съм човек, тук пазарувам.”