автор: TheOnlyOne

- Елизабет, добре ли си? – чух познатия глас на Джулия, която изглеждаше леко задъхана.
- Да, нищо ми няма. Какво става? Онзи отиде ли при директорката? – поинтересувах се аз, за да разбера какво е станало след като ние с Алекс си тръгнахме от мястото на боя.
- Да, тя ви вика, за да потвърдите историята, която ние с Катерин, Кейт и Раян разказахме. – отговори ми тя.
- Можеш ли да ходиш. – попита Алекс, за да бъде сигурен.
- Да, не се притеснявай. – казах аз и се запътих към вратата.
Беше тихо както преди. Този път не се чуваха никакви гласове, все едно дирекцията беше празна. Какво следваше сега? Щяха ли да обвинят нас и да сметнат онзи надут паун за невинен? Това би било абсурдно, като имаме в предвид и това, че този случай не беше единственият за последните няколко месеци. Джулия беше отпред. Ние с Алекс ходехме зад нея. Тя отвори вратата и влезе първа. Вътре бяха седнали Катерин, Кейт, Раян, Матю, неговите приятелчета и директорката. Имаше няколко свободни фотьойла, предполагам за нас. Двама мъже от охраната стояха до вратата за всеки случай. Всички мълчаха.
- Седнете. – проговори директорката щом влезнахме в стаята и ние я послушахме. – Само няколко въпроса ще ви задам и сте свободни. Така… Елизабет… - каза тя и направи кратка пауза. – Как започна всичко? Къде бяхте вие?
- Първоначално ние с Александър се разхождахме в градинката, госпожо Андерсън, и после влезнахме в училище. Като видяхме Джулия, Катерин, Кейт, Раян и Джордан да си говорят в коридора, отидохме и ние, за да го запозная с тях, но след това дойдоха Матю и неговите приятели, разбутвайки грубо всички хора, покрай които минаваха. Матю почна да се заяжда с нас.
- Не е вярно! – прекъсна ме той.
- Замълчи! После ще ти дадем думата на теб. – погледна го строго директорката, а той изпуфтя отегчено и почна да отброява секундите, тропайки леко с крак по пода.
- Тогава Джордан просто се опита да ни защити, като му каза да се маха, защото преди няколко месеца, Матю и неговата групичка отново бяха дошли при нас и без основателна причина се заяждаха и връхлитаха на бой, както днес стана. Матю хвана с всичка сила Джордан за врата и го блъсна в стената, продължавайки да го държи. След като Раян се опита да освободи Джордан, двамата приятели на Матю хванаха Раян и просто наблюдаваха как Матю продължава да прилага физическо насилие върху Джордан без никаква основателна причина. Джордан успя да се освободи и удари един юмрук на Матю, след което Матю се ядоса, блъсна главата му в стената и го ритна с всичка сила в корема. Тогава за щастие се намеси Александър, който успя да одържи Матю, докато охраната дойде. Това е всичко, госпожо Андерсън.
- Благодаря ти, Елизабет. Имаш ли някакви възражения, Матю Паркър? – попита директорката и се обърна към него.
- Тя ви лъже! Онзи мухлйо почна да се заяжда първи и затова го пребих от бой! – гръмовно избухна Матю.
- Дори и да е вярно, а то не е, това не е основателна причина да връхлиташ на бой. – възрази Катерин.
- Тя е права, Матю. Не може толкова много свидетели да казват едно и също нещо, а ти само да казваш друго и да твърдиш, че твоята версия е вярна. Ще трябва да си поговорим с баща ти. При следващ подобен случай може би ще се простиш с капитанството на баскетболния отбор и училището. - съгласи се директорката и аз вече се успокоих.
Матю стана рязко от фотьойла си и изхвърча през вратата, блъскайки я след себе си.
- Свободни сте. – освободи ни директорката и ние излязохме от кабинета.
Повечето хора вече бяха влезли в час. Приятелите ми също се запътиха натам и само ние с Алекс останахме, сред малкото ученици, които се разхождаха в коридора.
- Алекс… - заговорих го аз, след като изчаках приятелите ми да си тръгнат. – Благодаря ти, това, което направи за нас беше наистина смело.
Той не ми отговори нищо, а просто се засмя.
- Имаш ли представа, че не съм чувала за човек, който да се е изпречил на пътя на този идиот и после да не е бил смазан от бой? – възразих аз.
- Нормално. – отвърна спокойно той.
- Ти сам го видя каква е мечка, мечка без много мозък в главата.
Той отново се засмя тихичко.
- Какво имаш следващият час? – опита се да смени темата той, след няколко секунди тишина.
- Физическо. Ти?
- Испански при някаква си Димангус. – усмихна се той, смръщвайки вежди при произношението на името.
Аз почнах да се подхилквам.
- Какво? – усмихна се той при вида на моя смях.
- Домингес, не Димангус. – казах аз, продължавайки да се смея лекичко.
- Все едно. – усмихна се той с невероятната си усмивка.
- Гледай пак да не объркаш кабинетите.
- Няма, ще внимавам. – каза той и се засмя.
- Ох, добре, и аз ще влизам в час, Алекс. Ще се видим утре. Чао. – казах му аз и се запътих в посока към физкултурния салон.
- Хей, чакай! – спря ме той след като направих няколко крачки напред.
Обърнах се към него и го погледнах в очакване.
- Чудех се дали не искаш да идем на кино? – проговори той и ми се усмихна леко. – Днес следобед.
- Ами… Кино. Да, супер. В колко часа и къде? – казах без да се замислям много, усмихнах се самодоволно и вътрешно заподскачах от радост.
- В пет добре ли е? Ще дават романтична комедия, но и забравих името. – засмя се той, след като разбра, че съм съгласна.
Нещо рухна в мен при тези думи.
- В пет? – повторих аз, надявайки се, че не съм чула правилно.
- Да, някакъв проблем ли има? – обърка се той.
Беше прекалено хубаво, за да е истина. Да избера да излеза с Алекс и да разочаровам приятелките си или да ида на пазар с тях, но пък да загубя шанса да прекарам един прекрасен следобед с най-красивото и невероятно момче, което бях виждала през живота си?