автор: TheOnlyOne

- Да се надяваме, че вече, след като знаеш къде се намира кабинета по география, няма да се повтаря случилото се. – продължи Хауърд със същия тон и усмивка на уста.
- Разбира се. – съгласи се момчето.
- Седни на свободния чин. Днес ще правим контролно върху последния изучен раздел от учебника, както казах преди малко на невнимателните ти съученици. – уведоми го той, като наблегна на думата „невнимателни”. – Но нека да не ти правим лошо впечатление още от първият ден. Ще им простя за невниманието. В крайна сметка това си е за тях.
Хауърд се надигна и раздаде на всеки ученик по един бял лист.
- Двайсет въпроса. Първо попълвате данните най-отгоре и после заграждате отговора, който мислите че е верен. Ако видя някой да преписва, излиза директно навън. Приятна работа! – разясни ни той, както всеки път прави.
- Ще ми подсказваш, нали? – прошепна ми Джулия, достатъчно тихо, за да не я чуе господин Хауърд.
- Ако мога. Знаеш го този какъв е.
- Хайде де, напиши ми отговорите на това листче, когато си готова, за да си ги проверя. – прошепна тя с умолителен глас и бутна един малък лист под теста ми, така че да не се вижда.
- Не давам гаранции. – застраховах се аз.
- Госпожице Томас, защо не се преместите до Господин Прайс за този час? Джулия Браун ще седи сама по време на контролното. – чух познат глас да пронизва ушите ми някъде зад мен.
Обърнах се и видях страшните очи на господин Хауърд да ме гледат строго. Явно беше чул разговора ни и стоеше на място, чакайки някаква реакция от моя страна. След няколко секунди осъзнах, че съм отворила уста и мълча като риба.
- Мамка му! – изругда тихичко Джулия от другата ми страна, но учителят не я чу.
Целият клас мълчеше. Аз погледнах съжаляващо към нея, взех си листа и се преместих на мястото, където господин Хауърд ми каза.
- Следващият подобен случай няма да има такъв изход. – добави той и си седна на бюрото, наблюдавайки ни внимателно.
Аз се загледах в теста си и си написах трите имена, класа и номера в класа на обозначеното място. Оставих си химикалката до листа и погледнах през прозореца, за да видя дали още вали сняг, преди да започна да си решавам теста.
- Здравей. – усмихна ми се момчето, което седеше до мен.
Покрай случката с Хауърд, съвсем бях забравила, че съм седнала до момчето, което закъсня. Преместих погледа си към него и примигнах няколко пъти, за да се уверя, че е истински. Сега от толкова близо изглеждаше още по-невероятно красив. Ароматът на горски цветя, който се носеше от косата му беше още по-силен и толкова много по-омайващ, че едвам успях да се измъкна от непоклатимата му захватка.
- Ъъъ… Здрасти. – успях да избърборя най-накрая след няколко неуспешни опита.
- Елизабет, нали?
- Да, от къде знаеш името ми? – учудих се аз, още не можейки да отделя поглед от него.
- Просто се поинтересувах. – обясни той, като отново ми се усмихна.
- А ти си Александър? – попитах аз, за да се уверя.
Преди време имаше един новодошъл ученик, който се бъзикаше с всички учители.
- Просто Алекс. Имаш хубав пръстен.
- О, мерси. Повечето не го харесват. – учудено измърморих аз и погледнах към блестящият сребърен пръстен, тихичко стоящ на лявата ми ръка, за чието съществуване почти бях забравила вече.
Явно той беше достатъчно равностоен на красотата на това момче, за да успее да отмести погледа ми от него.
- Как някой може да не хареса толкова красив диамант? Приятелите ти да не са се побъркали? – засмя се той тихичко и погледна към господин Хауърд за секунда, за да се увери, че не сме му разръчкали достатъчно нервите, за да ни изгони.
- И аз понякога се чудя. – отвърнах на усмивката му. - Сигурно ти е малко гадно като вчера си се преместил в нов град?
- Всъщност, доста гадно, но ще го преживея. – засмя се той, отново с тази ослепителна усмивка. – А, ти… От малка ли живееш тук?
Въздъхнах и отделих поглед от него за една секунда.
- Не… Когато бях на шест, се преместих със сестра си. Преди това живеехме в едно малко градче далеч от тук, но майка ни и баща ни се разведоха и…
- Преместихте се при баща си? – довърши загрижено той, след като отново направих няколко секундна пауза.
- Да, баща ми се премести тук и после и ние, а майка ми остана да живее с баба.
- Съжалявам. – каза искрено той.
- О, не, не… Няма проблем. Отдавна съм преживяла това. Всяка година през ваканциите ходим при мама за няколко седмици. – усмихнах се аз, надявайки се да върна и неговата усмивка, която до преди малко грееше на лицето му.
- Напуснете часа ми веднага! – прекъсна ни строгият глас на господин Хауърд и аз за малко не подскочих от стола. - Госпожице Томас и господин Прайс, щом нямате намерение да работите по контролното, моля напуснете часа ми! Не се намирате на пазара.
Ние се спогледахме за няколко секунди. Явно Алекс очакваше някаква реакция от моя страна. Аз си взех теста и го поставих на бюрото на Хауърд.
- Довиждане. – подметнах преди да изляза, без капчица съжаление, че ни е изгонил.
Алекс беше зад мен. Огледах пространството около себе си. Целият коридор беше празен. Никакъв шум не се чуваше, освен звука от спиращите обувки на Александър, който току що беше излизаше от кабинета.
- Съжалявам. Не исках да ти проваля контролното. – меденият му глас погали тишината.
- О, малко отсъствие от часовете на Хауърд определено ще ми се отрази здравословно. – засмях се аз. – Пък и това контролно няма много да повлияе на годишната ми оценка.
- Щом казваш. – усмихна се той. – Искаш ли да се разходим в градинката? По това време тук май няма никой.
- Да, прав си. – казах без да се замислям и двамата тръгнахме към изхода на училището.
Градинката на училището ни не беше много голяма. Имаше няколко пейки, едно малко фонтантче, което сега беше замръзнало под завивката на снега и през пролетта много много цветя, по това време на годината спящи зимния си сън във вледенената земя, чакайки да усетят глътка пролетен въздух и докосването на нежното слънце, за да подадат малките си нослета навън и да разпръснат приказното си ухание навсякъде около нас. Няколко високи бора, обгърнати почти напълно в прегръдката на блестящия сняг, се извисяваха на нивото на училището и придаваха още по-привлекателен вид на нашия парк. С Алекс вървяхме по малката спретната пътечка, скрита измежду дърветата, която сякаш сама премахваше снега от себе си, за да ни направи път. Сняг, сняг и пак сняг. Всичко беше се сгушило в снега – малките хралупи на катеричките, които през есента събираха лешници и жълъди, за да си похапват през зимата, самотните гнезда на лястовичките, които наскоро отлетяха към топлите страни, докато зимата пее своята меланхолична песен тук и дори и пухкавите мечки, които спяха на топло зимния си сън. Беше много тихо. Не валеше и се чуваха само стъпките на двама ни.
- А ти, как реши да се преместиш точно тук? – попитах го аз, докато разглеждах природата, която ме заобикаляше.
- Баща ми трябваше да се премести по работа и решихме направо цялото семейство да дойдем.
- Мислите ли да оставате дълго? – заинтересовах се аз.
- Не знам. Но със сигурност в близкото бъдеще ще сме тук. – усмихна ми се той с очарователната си усмивка.
- Аха. А онова момиче и мускулестото момче, с които седеше в закусвалнята трябва да са брат ти и сестра ти, нали? – попитах за де се уверя.
- Да. От къде знаеш?
- Ами… Клюките тук се разнасят бързо. – засмях се аз, но забелязах, че той не отговори, а се загледа странно в лицето ми, сякаш изобщо не е чул това, което му казах.
После премести погледа си напред и последва кратко мълчание, прекъснато от лек кикот.
- Какво? – попитах объркано, не знаейки защо се смее.
Да не би да се бях надраскала някъде с химикалката или пък нацапала с нещо по обяд. Потънах в земята при тези мисли. Какво смешно можеше да има в лицето ми?
- Нищо. Просто… По-красива си от колкото си те представях. – усмихна се той и погледна към мен, за да види реакцията ми.
- От колкото си си ме представял? – повторих още по-объркано.
- Ъм, имах в предвид, че съм те виждал и преди… …от далеч. – разясни ми той.
- Аха… Мерси. – усмихнах се аз, не знаейки какво друго да кажа.
Усетих как лицето ми става горещо и си представих на какъв домат приличам в момента, но не след дълго това беше прекъснато от лек трепет преминаващ през тялото ми, предизвикан от студа.
- Да не би да ти е студено? – загрижено ме погледна той.
- Не, не, просто…
- Ако искаш, ето ти якето ми. – прекъсне ме той преди да успея да довърша изречението си и понечи да откопчее ципа му.
- Луд ли си? Ще измръзнеш от студ. – запротестирах аз, след като осъзнах по каква тънка блузка е под него.
Той избухна в смях.
- Не се безпокой за мен. Това яке само ме навлича допълнително. -продължаваше да се усмихва той, съблече го за по-малко от две секунди и вече го държеше в ръцете си.
Аз го зяпнах учудено, заради ловкостта, която демонстрира, но втора вълна от трепет премина през тялото ми и нямах време да го обмислям прекалено много.
- Сигурен ли си? – попитах аз, за да не изглеждам много нахална.
- Просто го облечи. – вече усмивката почти беше изчезнала от лицето му, но не прозвуча грубо.
Явно задавах много излишни въпроси – помислих си на ум. Облякох дебелото яке и продължихме да вървим напред. Вече беше станало по-топло, много по-топло, но преместих поглед върху Алекс, за да видя дали има някакви признаци на измръзване върху него. Той си вървеше съвсем спокойно по тънката блузка, която беше облякъл, все едно е двадесет и пет градуса през пролетта. Явно или аз бях по-зиморничава или той беше добър артист. Без излишни въпроси – напомних си наум и почнах да мисля за какво мога да го заговоря.
- Имаш хубаво училище. – изпревари ме той.
- Харесва ли ти?
- Харесва ми парка ви, природата, градът. – погледна той към мен с невероятно красивите си очи и се усмихна.
- Да, хубави са, особено през пролетта. Трябва да те запозная и с приятелите си. – предложих аз, след като се сетих, когато повдигна темата за училището.
- Приятелите ти трябва да са тези с които седеше в закусвалнята, нали? – засмя се той, копирайки думите ми от преди малко.
- Да, точно те. По-дребничкото момиче е сестра ми. – казах по инерция и чак след това осъзнах какво всъщност ме питаше. – Чакай малко, от къде знаеш с кого съм седяла в закусвалнята?
Той се засмя.
- От където и ти знаеш за мен.
Зяпнах го с отворена уста, но я затворих след секунда, защото осъзнах, че студеният въздух навлиза в гърлото ми.
- Е, тръгваме ли? – лекичко се усмихна той. – Трябва вече да са излезли от час.
С малко усилия, отместих поглед от него и се загледах около мен. Малки снежинки бяха долетели от небето и се бяха оставили на вятъра да ги носи, подмята, да ги върти и разпилява навсякъде. Бавно падащи надолу, те се приземяваха върху дланите ми и се стопяваха до няколко секунди. Бяха прекалено малки, прекалено слаби и беззащитни за да оцелеят в този непознат свят, който се разпореждаше с тях. Алекс все още ме гледаше, очаквайки да кажа нещо.
- Елизабет? – накрая проговори той.
- Да, да, да тръгваме.
Джулия, Катерин, Кейт, Раян и Джордан бяха в училище и си говореха за нещо, но ние все още бяхме прекалено далеч, за да чуя за какво по точно. Раян и Кейт се бяха облегнали на стената, а другите бяха прави.
- Това са те, нали? – попита Алекс, докато се приближавахме към тях.
- Да, момичето, което се е облегнало на стената е сестра ми - Кейт, момчето до нея – Раян, мургавото момиче с шоколадовите очи – Джулия, а дребното момиче със златистата коса – Катерин. Другото момче е Джордан. – представих му ги аз, въпреки, че знаех, че до няколко минути ще е забравил имената на повечето от тях. – Джулия и Раян ходят. Катерин също си има гадже, но той е болен от грип.
- Я, вижте кой пристига. Говорим за вълка, а той в кошарата. – изкиска се Джулия още от далече. – Отвлече горкото момче в час по география, а, мръснице!
- Джул… - прекъснах я аз, преди да изръси още някоя глупост.
- Здравейте, аз съм Александър. – представи се Алекс.
- Здрасти. – поздравиха го всички.
- Вече му казах имената ви. – уведомих ги аз, за да не създаваме излишни шумотевици.
- Елизабет, как можахте да се измъкнете така от контролното. През целият час Хауърд бърбореше за вас и ние трябваше да му бъдем слушатели, а нали го знаеш какъв е. – измрънка Катерин.
- Измъкнали? – повторих присмехулно. – Той ни изгони.
- Късметлии.
- Защо просто не се измъкна и ти? Нямаше да е много трудно.
- Ако не взема това контролно, знаеш ли с колко ще завърша първия срок? – оспори ми тя.
- Я, кажи къде се размотавахте, остави я Катерин. – прекъсна ни Джулия, жадна за информация и клюки, както винаги.
- В парка, къде може да сме били? – докладвах и аз.
- И…
- Какво и? – попитах аз, не знаейки какво точно се опитва да изкопчи от мен.
- Какво стана? – разясни ми тя.
- Нищо, просто се разхождахме и си говорихме. – успях да замажа или поне така си мислех.
- Аха, а от къде тогава се сдоби с ново яке? – засмя се сестра ми.
- Ами, просто… - заекнах аз.
- Беше и студено. – изпревари ме Алекс, докато аз се чудех какво да кажа.
- А на теб не, така ли? – присмя се Джулия.
- Не. – каза той без да се замисли и за секунда.
- О, вижте кой идва. – прекъсна ни, за мое успокоение, Джордан, но гласът му не излъчваше изненада, а отвращение.