автор: TheOnlyOne

Лицето и беше изпълнено с мъка, а малките и блещукащи очи гледаха Джулия с надежда. Джулия я погледна. Нейните очи също сияеха и разбрах, че се е разтопила при тези думи. За момент се поколеба, но после измърмори, отказваща да се инати повече:
- Катерин... Разбира се, че ти прощавам. Пък и няма за какво, ти беше права. Можеше просто да ти отстъпя роклята вместо да се инатя като магаре. – засмя се тя - Знаеш ли, има много магазини в този град. Утре ще си намерим по-хубави рокли. – сладко и се усмихна, а лицето на Катерин грейна.
После двете силно се прегърнаха, а аз се усмихнах самодоволно. След това Джулия се освободи от прегръдката на Катерин и погледна към мен:
- Хей, Елизабет, теб май те забравихме. – изхили се тя – Съжалявам, че те фраснах така жестоко. Много ли те заболя?
- О, не. Само малко ми се замая главата.
- Искаш ли да дойдеш утре с нас, ще бъде забавно?
- Ами...
- Хайде де, после може да идем на кафе. – допълни Катерин.
Как можех да им откажа сега. Бяха толкова щастливи, точно каквито исках да бъдат. Щях да им разваля настроението, ако бях казала, че не мога да дойда. Пък и какво толкова... един следобед, прекаран в избиране на рокля за коледния бал с маски. Всички от училище щяха да ходят. Направих физиономия и измърморих:
- Добре де, ще дойда.
- Супер! Утре в пет, точно на това място тук. – изчурулика Катерин.
- Окей, утре в пет. – казах аз и си погледнах часовника.
Не бях усетила как времето е излетяло. От както успокоявах онова детенце до сега сякаш се бяха минали само няколко минути, а всъщност часовете си бяха изпарили без да разбера. Реших да побързам, за да мога да мина поне през още един-два магазина.
- Момичета, аз трябва да тръгвам, имам малко работа... пък и вече става късно. Ще се видим утре в училище. – прошепнах им аз и прегърнах първо Джулия, а после и Катерин.
- Чао, Лиза! – казаха и двете в един глас.
- Чао! – усмихнах им се аз и продължих разходката си.
Вървях напред и гледах как хората намаляват с всяка изминала минута и как повечето магазини не ми правеха голямо впечатление. Колебаех се дали просто да не се обърна и да се прибера вкъщи. Утре щях да ставам рано за училище и не исках да съм като пребита, но краката ми продължаваха да се движат в същата посока, без изобщо да ги е грижа за това. Беше тихо и все още валеше сняг. Повечето магазини вече затваряха и нямаше много хора по улиците. Поразходих се още малко и реших да се прибирам, но видях госпожа Дейвис – майката на един мой съученик, да маха табелите закачени по прозорците на антикварния си магазин и да ги вкарва вътре. Тя беше не много висока слабичка жена на средна възраст с тъмнокестенява коса и черни очи. Носеше дебело пухкаво палто, беше сложила вълнена шапка на главата си, а около врата си беше увила ръчно плетен шал.
- Хей, госпожо Дейвис! – провикнах се аз отдалече.
- Здрасти Лиза, как си? – обърна се тя и ме поздрави, след като се приближих до нея.
- Добре, благодаря. Разхождах се по магазините и, като ви видях реших да видя какво правите. Как е Дейниъл? Оправя ли се вече?
- Седи си вкъщи и пие чай, но сигурно, до няколко дни ще е на училище. Гледай и ти да не се разболееш. Не си много добре облечена. – отговори ми тя, събирайки останалите табели.
- О, не се безпокойте. Не чувствам да ми е студено. Нещо ново в магазина?
- Ела, влез да го разгледаш.
Аз пристъпих на входа и надникнах в малкото спретнато помещение. Магазинът си беше същия, какъвто го помнех от детството – големите дървени рафтове, на които тихичко си седяха предмети, всеки един със своята уникална история, от другата страна на стаята бюрото на госпожа Дейвис, а зад него срамежливо криещият и се дървен стол. Огромните прозорци в магазина му придаваха свеж вид и го даряваха със светлина, а през тях блещукаха хилядите светлини на големия град. Обърнах се и почнах да разглеждам предметите. Чаши, кани, чинии, фигурки... Имаше най-различни неща, с които бяха запълнени рафтовете. От мебели и предмети за бита до банкноти и монети от миналия век. После се обърнах на другата страна. Там, зад бюрото на госпожа Дейвис, бяха закачени няколко картини с леко старинни рамки, а до него имаше изкуствени цветя и две-три вази. Преместих погледа си към третата стена и замръзнах на място с отворена уста. Почнах да мигам, още невярваща на очите си. На един рафт, забутан някъде в ъгъла, измежду всички тези антики, си стоеше съвсем сам и непокътнат един божествено красив пръстен. Кристалното сребро блестеше, заслепявайки ме и не се забелязваше нито една драскотинка, нито един недостатък. Над планината от невероятно красив метал се издигаше един огромен тъмносин диамант, който пречупваше светлината на лампата и я превръщаше в безброй много сияещи лъчи, разплискващи се във всички различни посоки и после изчезващи някъде в стаята. Кой можеше да е дал такова нещо в антикварен магазин? Трябва да е бил луд, за да го даде. Продължих да мигам, за да се уверя, че не ми се привижда и се обърнах към госпожа Дейвис.
- Госпожо Дейвис, колко струва този пръстен? – попитах аз смаяно, още неможеща да спра да мигам.
- Този там ли?
- Да, точно той.
- Ами... седемдесет и пет цента мисля, че беше.
- Седемдесет и пет цента? – измърморих още по-смаяно.
- Да, прекалено много ли изглежда? Не знаех точно каква цена да му сложа... Вярно, не е много хубав, нито злато, нито сребро, просто някаква халка с грозни надписи по нея, но казаха, че е на повече от сто и двайсет години и аз си помислих, че...
- Халка с грозни надписи?
- Да, дори не знам какво означават. Какво има? Нещо не е наред ли?
- Не, не, нищо няма... Аз просто... Може ли да го купя?
- Разбира се, че може.
Отворих дамската си чанта и почнах да ровя, търсейки портмонето си. Извадих седемдесет и пет цента и и ги подадох.
- Ето, точни са.
Тя ми се усмихна и ми сложи пръстенът в една малка хартиена торбичка.
- Мерси. Аз, ще тръгвам. Стана късно, пък и утре трябва да ставам за училище. Чао и лека нощ.
- Лека нощ, Лиза.
Излязох през вратата и се запътих към вкъщи.
Имаше нещо странно в този пръстен. Той не беше обикновен. Можеше ли да аз да го виждам по един начин, а госпожа Дейвис по друг? Каква беше тази странна „магия”, с която той ме омагьоса? Има ли други хора, които го виждат като мен и трябваше ли изобщо да го купувам? Всички тези въпроси ме обсипваха отвсякъде докато ходех, вече по почти напълно обезлюдялата улица. В крайна сметка се беше свършило и не можех да върна времето назад. Той си стоеше тихо в малката чантичка, която аз държах в лявата си ръка и чакаше все някога да ми отговори на любопитните въпроси. Не ме беше много страх от тайнствеността, която криеше, както биха постъпили повечето хора, защото още от малка бях свикнала на подобни чудновати работи. Например, на петия ми рожден ден, когато още живеех с майка си, бяхме организирали парти и всички деца се бяхме събрали в градинката на двора. Майка ми беше вътре в къщата и приготвяше сандвичи, докато ние опустошавахме белите и рози с лозарските ножици. Отрязвахме ги от храста, махахме им бодлите и си ги слагахме на челата като рогчета, а цветовете и листата разпилявахме навсякъде из градината. Изведнъж усетих някаква странна миризма на изгоряло да се носи от кухнята, докато отскубвах третото по ред рогче от розата си – първите две бяха паднали в тревата, докато се борех със сестра си – Кейт, която е с една година по-малка от мен. Миризмата идваше от шоколадовите кейкчета, които мама беше забравила да изключи преди да започне да прави сандвичите, но странното беше, че тя – възрастна тридесетгодишна жена, при това намираща се в кухнята на няколко метра от печката, все още не усещаше миризмата на изгоряло, която се носеше из въздуха, а аз – малко хлапе, току-що навършило пет години и не видяло все още нищо от живота, я усещах и при това доста добре. След като и казах, мама успя да извади кейкчетата на време, преди да са изгорели до такава степен, че да не стават за ядене. Друг пример са многобройните пъти, в които баща ми не си е чувал телефона, забутан някъде из джобовете на якето му, да звъни, а аз, намираща се на другия край на къщата съм го чувала и съм тичала като луда, за да му кажа. Дори веднъж Кейт беше заключила леля Барбара, която ни беше дошла на гости, в килера – ниска дебела петдесетгодишна жена с побеляла коса, която винаги носеше златни топчести обеци и не пропускаше да си сложи червеното червило в комплект със старомодното и двайсетгодишно сако и стегнатата и пола до под коляното, която уж я правеше по слаба. Ако не бях чула безпомощните и крясъци сигурно щеше да и се наложи да преспи там. След тази случка никога повече не посмя да ни дойде на гости и по-добре за нас, че не го направи. Ние с Кейт винаги сме я мразили, заради високомерното и поведение и особено за това, че, когато бяхме малки ни скъса картинките, които ние цял ден се мъчихме да нарисуваме, след като отказахме да изядем отвратителната и супа, собственоръчно „приготвена” от нея.
Докато се бях загубила в мислите, неусетно се озовах пред входната врата на така познатия ми и обичан дом. Изтупах си краката на изтривалката, за да падне снега и влезнах вътре. На дивана седеше баща ми – четирийсет и пет годишен мъж, на име Карл Томас, с тъмни очи и къса черна коса, от която тук-там се подаваше по някой бял косъм. От малък си е бил мечтал да бъде полицай, но когато е пораснал е станал пожарникар. Гледаше нещо по телевизията.
- Здрасти, тате. – поздравих го аз.
Той се обърна и ме погледна.
- Здрасти. Къде беше? – полюбопитства той, както обикновено обича да прави.
- Разхождах се с приятелки по магазините. Ти още ли не си си легнал?
- Дават хубав филм.
- Кейт горе ли е?
- Да, легна си преди малко. Какво си си купила? – отговори ми той и погледна към малката хартиена чантичка, която държах в лявата си ръка.
- А, нищо особено... Просто един пръстен. Не исках да се връщам без нищо. – измърморих си аз под носа и се обърнах към кухнята, за да си направя нещо за вечеря.
- После загаси лампите като се качваш нагоре. – провикна се той от другата стая.
- Добре, ще ги загася. – отвърнах му аз, ровейки се в хладилника за нещо, което може да потуши глада ми за възможно най-малко време.
Най-бързото, което можех да направя беше яйца на очи, а бях доста гладна и без да се замислям много грабнах две яйца, взех един тиган и олио от шкафа и ги приготвих за няколко минути. После ги метнах в една чиния и седнах на масата. Не успяха да потушат напълно глада ми, но бях чувала че не е полезно да се преяжда вечер и затова изключих вариaнта да преровя хладилника още веднъж. Станах, измих си чинията и посегнах към една стъклена чаша , когато татко се провикна от другата стая:
- Недей да пиеш студена вода, защото ще те заболи гърлото.
Не му отговорих, а просто завъртях крана на топлата вода и изчаках малко докато се изтече студената. Налях си чашата до горе, спрях водата и погледнах през прозореца без още да отпивам. Докато гледах малките снежинки бавно да падат и да изчезват някъде при сестрите си, които вече отдавна се бяха сгушили една в друга и спяха сладкия си сън, осъзнах колко много съм пораснала в последните години. Това лято щях да завършвам, щях да ходя в университет и най-вероятно да изоставя семейството и приятелите си, класа, с който съм учила пет години. Вече не бях онова малко момиченце, което бях преди, вече трябваше да бъда по-самостоятелна, да се отделя от баща си и от сестра си, да се сбогувам с дома, в който живея от шестгодишна, да се отделя от приятелите си, които познавам от дете. Обзе ме някаква странна вълна от емоции при тези мисли, побиха ме тръпки и побързах да си изпия водата и да се кача горе, за да мога по-бързо да забравя, но щом погълнах първата глътка моментално изплюх в мивката другите няколко, които се готвеха да минат през гърлото ми. Водата беше ледено студена. Буквално ледено студено, все едно всеки момент ще замръзне. Даже ми се стори, че в нея проблясва кристалче лед.
- На тези кранове пак им има нещо. – промърморих смаяно и излях и останалата вода, която имаше в чашата.
- Каза ли нещо, Лиза? – обади се баща ми от другата стая.
- Да, погледни чешмата в кухнята. Пак се е развалила. – подметнах му аз, минавайки покрай него и запътвайки се към втория етаж, където беше стаята ни с Кейт.
Можех вече да си представя как ще влезна вътре, ще видя Кейт с нейната тъмнокестенява коса и лешниково кафяви очи да спи сладко, сладко в леглото си и без много да му мисля ще се мушна под завивка си и също ще се отдам на сладките сънища, но след като отворих вратата осъзнах, че трябва да си събличам палтото, дънките, блузата, да си събувам ботушите и още хиляда работи преди да мога да легна да спя. Бях внимателна, за да не я събудя и, когато най-после бях готова, с облекчение се настаних в топлото легло.
- Купи ли си нещо? – проговори Кейт от другата страна на стаята.
Гласът и звучеше тъжно и замислено, сякаш искаше да се отърси от нещо като завърже разговор с мен.
- Да не те събудих? - попитах аз, за да се уверя.
- Не, не можах да заспя.
- Пак ли мислиш за това, Кейт?
Настанаха няколко секунди мълчание и после тя го прекъсна с глас, пълен с още повече болка.
- Тя ми липсва, Елизабет. Не сме карали Коледа с мама от както бях на пет. Виждаме я само за по няколко дни през ваканциите.
Аз си поех дълбоко въздух и после издишах.
- Тази Коледа няма да можем. Може би някоя друга, когато завърша.
Тя не каза нищо.
- И на мен ми липсва, Кейт. Не си мисли, че ми е все едно. – довърших аз, за да я успокоя.
- Ами, тогава да идем да я видим. Достатъчно големи сме.
- Ох, добре... Обещавам ти, че веднага щом завърша ще идем. Лятото сме свободни и ще можем да останем колкото си искаме.
- Колкото си искаме през лятото? – попита тя вече с повече надежда в гласа.
- Абсолютно. Само трябва да и се обадим, за да и кажем. Сега по-спокойна ли си? – попитах аз, надявайки се че съм си върнала старата усмихната сестричка.
- Да, стига да си изпълниш обещанието. – каза доволно тя.
- Не се притеснявай. Времето ще отлети без да го усетиш.
- Дано.
- Сигурна съм. – усмихнах се аз в тъмнината.
Отново замълчахме. Този път може би не знаехме какво да си кажем.
- Не ми отговори на въпроса. – прошепна тя, за да възстанови разговора.
- Какъв въпрос? – обърках се аз.
- Купи ли си нещо?
- А, това ли... Ами, може да се каже. Първо срещнах Джулия и Катерин в един магазин за дрехи, но след като се сбиха за една рокля ни изритаха от магазина. След това, преди да се прибера, минах през антикварния магазин на госпожа Дейвис и си харесах един пръстен.
- Купила си си пръстен от антикварен магазин? – каза объркано тя.
- Нещо такова.
- Дай да го видя.
Аз се надигнах леко, извадих пръстена от торбичката, която седеше на нощното ми шкафче и и го подхвърлих. Тя светна нощната си лампа и почна да го оглежда.
- Дала си си парите за това тенеке? – каза тя с не много изненадан тон. Явно беше очаквала да види нещо подобно, след като разбра, че е от антикварен магазин.
- И аз не знам точно... Може би времето ще покаже.
- Какво имаш в предвид с „времето ще покаже”? – обърка се тя още повече и видях на светлината от нощната лампа как на лицето и се изписва непроумяваща физиономия.
- Нищо. Просто забрави. – реших да приключа с темата.
Може би ако просто бях попитала госпожа Дейвис, кой е бил предишният собственик на този пръстен, това щеше да отговори на всичките ми въпроси.
Кейт ми хвърли обратно пръстена и аз го оставих отново на нощното си шкафче.
- А Джулия и Катерин сдобриха ли се? – сети се да попита тя.
- Нали ги знаеш... Пооскубаха си косите и после взеха да се прегръщат.
Тя се засмя лекичко.
- Аз мисля да заспивам, Кейт. Изморена съм и утре ще ставаме рано.
- Добре, и аз ще заспивам вече. Лека нощ.
- Лека нощ.