автор: TheOnlyOne

Той наблюдаваше една гордо крачеща групичка в другия край на коридора.
- Господин „Самочувствие” и неговата глутница. – довърши той.
Всички се обърнахме и насочихме погледи към тях.
- Кои са тези? – смръщено попита Алекс.
По лицето му се четеше объркване.
Той наблюдаваше една гордо крачеща групичка в другия край на коридора.
- Господин „Самочувствие” и неговата глутница. – довърши той.
Всички се обърнахме и насочихме погледи към тях.
- Кои са тези? – смръщено попита Алекс.
По лицето му се четеше объркване.
- Капитанът на баскетболния отбор – Матю Паркър и послушните му кученца. – подметнах аз, продължавайки да наблюдавам как трите надути пуяка високомерно се движат по коридора, грубо разбутвайки хората, които се изпречат на пътя им.
- Май не ги харесвате много, а? – подсмихна се той и с периферното си зрение видях как погледна към мен, но аз не отместих поглед, за да отвърна на приказно красивите му очи.
- Повярвай ми, и ти няма да ги харесваш. – просто казах уверена и продължих да наблюдавам групичката.
- Да стоим тук и да ги зяпаме, май не беше най-добрият избор, който можеше да направим. – вмести се Кейт, без да поглежда към нас.
- Вече е късно. – отговори и Джордан с равен глас.
Трите едри мускулести, но без капка мозък в главата, момчета се отклониха от пътя си и се насочиха към ъгъла, в който седяхме. Ние ги гледахме враждебно и мълчахме, докато наблюдавахме как се приближават към нас. Матю се изхили, колкото се може по-високо и ни огледа, а ние продължавахме да държим същите маски на лицата си. Може би само Алекс не знаеше за какво точно ставаше на въпрос и беше заел малко неутрална позиция.
- Имате ново попълнение, а? – каза презрително той, държейки изкуствена идиотска усмивка на лицето си.
- Матю, защо просто не се разкараш от тук и не ни оставиш на мира? – прояви смелост Джордан да отговори.
Матю рязко извъртя главата си към него.
- Хъ, - опита се да имитира подхилкване. – Май не ти е било достатъчно миналия път? – и започна да пристъпва към Джордан, издигайки тялото, главата и ръцете си, за да изглежда по-едър и наперчен, отколкото е всъщност.
- Матю, просто се махни. – намеси се бързо Кейт, преди нещата да са се усложнили прекалено много.
- Млъквай ма, куха лейка такава. – прояви просташкия си характер той, както се очакваше да направи.
- Не смей да я обидиш втори път, ако не искаш празната ти тиква да се завърти на триста и шейсет градуса. – за съжаление, защити я Джордан, а
Матю измести дебелите си устни и откри зъбите си. После се засили яростно и блъсна Джордан в стената, държейки го за врата и надигайки го леко с едната си ръка. Раян се намеси в същия момент, разбивайки един силен юмрук в лицето на Матю, за да пусне Джордан, но веднага след това беше одържан от двамата бодигарда на баскетболното капитанче. Тази секунда, която Раян подари на Джордан му беше достатъчна, за да се освести и да разбие втори юмрук в лицето на Матю, но тогава на Матю му кипна и целият почервеня от ярост, приклекна съвсем леко и връхлетя върху Джордан, разбивайки главата му в стената и ритайки го с всичка сила в корема.
- Спри, идиот такъв! Ще го убиеш!!! – изкрещях аз и полетях към него за да му отлепя един шамар с всичката сила, която можех да намеря някъде дълбоко в себе си.
След като го направих, Матю се обърна към мен по-бесен от всякога, оставяйки за стотни от секундата Джордан и ме люсна жестоко силно с лакътя си в челюстта. Аз полетях назад, паднах на земята и усетих кръвта, която започна да се стича в устата ми. Матю погледна яростно към свития от болката в корема Джордан и насочи безсърдечно юмрука си точно на там, за да го фрасне още веднъж с всичка сила, когато Алекс полетя за по-малко от секунда към него и го изтласка назад, преди да е успял да го направи. Матю погледна към него с дивите си очи и оголи яростно зъбите си.
- Грешен ход, новако! – изкрещя той, докато се дигаше от земята и изхвърча към него, за да го хване за врата, точно както направи преди по-малко от десет секунди с Джордан, но щом ръката му стигна на милиметри от целта, Алекс я отклони с лекота и Матю падна отново на земята.
Двете момчета от групичката му понечиха да пуснат Раян и да му помогнат с новото момче, но Матю им даде знак, да не го правят, изправи се за секунда и насочи опустошително големия си юмрук към прекрасното лице на Алекс. Алекс хвана моментално идващия юмрук с едната си ръка и извъртя Матю, без никакъв проблем, по такъв начин, че и да искаше не можеше да помръдне. Почти една шеста от училището се беше събрала около нас и продължаваха да прииждат хора от всички страни. Две момчета от публиката хванаха бодигардовете на Матю. Охраната на училището, медицинската сестра и директорката си проправяха път измежду суматохата.
- Добре ли си? – попита ме сестра ми, веднага щом боят беше достатъчно утихнал, за да го направи.
- Аз съм добре. Най-много някой разбит зъб. Иди да видиш Джордан. –казах през зъби, още седяща на земята и държаща се за устата.
Кейт изтича към него, веднага щом разбра, че ми няма нищо.
- Ще ти помогна да станеш. – притече ми се Катерин на помощ.
- Моля, отидете по класните си стаи! Моля, отидете по класните си стаи! – викаше директорката, бутайки се из тълпата за да дойде до нас, докато охраната беше хванала буйстващият баскетболен капитан и послушните му псета.
Медицинската сестра беше отишла при Джордан и няколко човека и помогнаха да го заведат до кабинета и, където тя да може да го прегледа по-обстойно.
- Последвайте медицинската сестра с приятелката си, за да прегледа и теб, а после ще трябва да си поговорим в дирекцията. – погледна ме директорката, докато минаваше покрай нас и се насочваше към мястото, където охраната одържаше Матю.
- Аз ще я заведа. – каза Алекс на Катерин, след като чу разговора.
- Наистина, няма нужда, може и после. – възразих аз.
- Трябва да те прегледат, Елизабет. От устата ти тече кръв. – настоя той.
- Това е от зъбите. Сигурно някои за разбити.
Той не обърна внимание на разяснението ми, а просто дружелюбно ми помогна да се изправя. Веднага щом стъпих на краката си, почувствах замайване, всичко около мен почна да се върти и замъглява и отново се понесох към земята. Усетих две силни ръце да се плъзгат под тялото ми и внимателно да ме хващат преди да съм си ударила главата в стената зад мен.
- Елизабет, добре ли си? – разтревожено попита Алекс.
- Да, да, няма ми нищо. Просто главата ми се е замаяла от удара.
Той приклекна ниско и прекара едната си ръка под краката ми, а другата под гърба и след секунда усетих как ме отдели от земята, все едно бях трийсет килограмово момиченце.
- Алекс, не е нужно да ме носиш. – запротестирах аз.
- Току що видяхме, че е нужно. – възрази той, но нямах сили, за да споря.
Просто се отпуснах в ръцете му и зачаках мълчаливо, докато пристигна в кабинета на медицинската сестра. С всяка една крачка гласовете ставаха все по-слаби и по-слаби. Накрая изчезнаха някъде в далечината. Всичко беше отминало, чувствах се в безопасност. Беше тихо, аз бях изморена и замаяна. Не можех още да обмисля напълно всичката тази каша, в която се забъркахме за толкова кратко време.
- Ще се оправиш, спокойно. Дадох ти болкоуспокояващи, за да спре болката, но нямаш сериозни наранявания. Ще помоля директорката да те освободи и ще се обадя на родителите ти, за да дойдат да те приберат. Този следобед ще си починеш и утре няма да ти има нищо. – чух да казва медицинската сестра, още преди да сме влезнали в кабинета.
- А, ето я и другата пострадала. Сложи я да легне на леглото. – каза тя на Алекс и след секунда усетих меката бяла постилка да поема тежестта ми.
- Казва, че и се вие свят и, че главата и се е замаяла. – обясни Алекс на медицинската сестра. – Може да има и счупени зъби.
- Алекс, благодаря ти. – успях да измърморя аз.
- Не се опитвай да говориш. Всеки на моето място би постъпил така. – каза той на един дъх.
Всеки? Не, не всеки би направил това, което той направи в този ден за мен, не всеки би защитил приятелите ми и мен самата от човека, при изричането на чието име всеки един ученик в това училище трепери, камо ли да посмее да му застане на пътя без да бъде смазан от бой.
- Алекс…
- Елизабет, – прекъсна ме той преди да успея да продължа. – просто не говори, докато медицинската сестра се увери, че си добре.
- Сега ще те прегледаме, миличка. – дружелюбно ме успокои тя – леко закръглена четирийсет и шест годишна жена, с начупена къса до рамената тъмноруса коса и пълни с доброта кафяви очи. – Можеш ли да се изправиш и да седнеш на леглото? Вие ли ти се свят още?
- Не, добре съм, мисля, че ще мога. – отговорих аз, не напълно уверена в това, което казвах.
Надигнах се и застанах в седнало положение на леглото. За мое успокоение не чувствах онова замайване, което ме сполетя преди малко.
- Добре, сега си отвори устата, за да ти видим зъбките.
Аз отворих моментално уста и тя взе едно малко фенерче и светна вътре, оглеждайки един по един всичките ми зъби.
- Нямаш счупени зъби. – каза тя, но щом не бяха счупени, тогава от къде беше дошла кръвта?
Тя се надигна и отиде за кратко до другата стая. Върна се с един малък железен медицински прибор.
- Отвори пак уста. Просто ще почуквам с това по зъбите ти, за да видя дали някой не се е разклатил. Не се притеснявай.
Аз изпълних и след това чувството не беше много приятно. С този медицински инструмент тя почукваше по всеки един от зъбите ми по отделно.
- Ауч! – изохках аз, след като усетих необичайна болка при един от зъбите, която я нямаше при останалите.
- А, ето го разбойникът. – засмя медицинската сестра и почна да оглежда нещо в устата ми.
После провери дали зъбът се клати.
- Нищо му няма. Просто мъничко се е поразранил венецът при от удара и затова е потекла кръвта. Пробвай да идеш да мивката за да си измиеш устата. – уведоми ме тя и се отмести малко встрани, за да ми направи място да стана.
Алекс, който досега мълчаливо наблюдаваше прегледа на един стол в ъгъла на стаята, стана и ми помогна да се изправя – успешно. Измих си устата няколко пъти и вече не чувствах гадния вкус на кръв в нея.
- Замайването е било от удара. Сигурно силно ти е ударил главата, но вече би трябвало да ти няма нищо. – разясни ни медицинската сестра и
в същия момент се чу силно почукване по вратата и тя се отвори.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ!!!