автор: TheOnlyOne

Любовна история с фентъзи елементи, преплитаща съдбите на нищо неподозиращата Елизабет и притиснатият от жестокостта на своя народ Александър, който в опита си да я спаси от неизбежната и участ, ненадейно попада в капана на любовта. Тя разкрива два свята - този, в който живеем и един съвсем различен, изпълнен с магии и митични съшества, за които не сме и предполагали.
.........................
II част: Елизабет
17 години по-късно

ПРЕДГОВОР

Никога не съм предполагала, че може да се случи нещо подобно. Никога не съм и сънувала, че може да се случи нещо подобно. Нито пък съм го искала или избирала. Животът е една огромна битка, в която няма как да знаеш кой и какво ще ти поднесе, кога и защо ще усетиш финалния удар в гърдите си и ще паднеш на меката тиха земя, смазан от болка.

2.СТРАННО

Всичко започна в един зимен следобед, когато, както обикновено, се излежавах на дивана до топлата камина и разглеждах какво има по телевизията. Намръщих се и се загледах през прозореца. Валеше сняг, a украсите на магазините блестяха от далече.
- Защо поне веднъж не дават нещо интересно? – измърморих аз, отегчена до смърт и захвърлих дистанционното, в някаква произволна посока, събаряйки коледната елха.
Това бях аз преди - Елизабет Томас, тази Елизабет, която бе съборила поне пет пъти елхата в последните няколко дни.
- Упс... – измрънках си под носа, обух си ботушите, метнах си палтото на гърба и излязох бързо навън преди предметите в стаята да започнат да ми отговарят на глупавите въпроси.
Аз бях младо слабичко момиче на седемнайсет години с дълга кестенява коса и красиви сини очи. Когато отворих входната врата и се показах навън, лицето ми засия. Тялото ми леко потрепери от студа, явно беше по-хладно от колкото предполагах. Почувствах снега под краката си и станах по-внимателна, за да не се подхлъзна и да стана за смях пред всички тези хора . Слънцето почти беше залязло, но навсякъде улицата беше озарена от светлини и беше светло като ден. Снежинките бавно се спускаха надолу, като се натрупваха върху косата ми, а малките им кристалчета лекичко проблясваха като неописуемо красиви диаманти. Хиляди светлинки и хиляди цветове украсяваха препълнените магазини, до където ти стигаше погледа. Можеше да видиш уникални украси и надписи, поздравяващи те с „Весела коледа!” или пък „Честита нова година!” и повдигащи ти коледното настроение още повече. Звукът на звънчетата при отварянето на вратите на магазините изпълваше всяка една секунда, защото всяка една секунда се отваряха врати от радостни хора, на чиито лица грееха усмивки. Пред един магазин за играчки, дори можеше да погледнеш как децата се радваха на огромния Дядо Коледа сложен отпред, който ги забавляваше и даваше бонбони на послушните. Цялата улица беше изпълнена с живот – деца тичаха напред–назад, пеейки си коледни песнички, замеряйки се със сняг и пързаляйки се по него, разнасяйки най-различни играчки и лакомства, хората весело се разхождаха и избираха подаръци за близките си, други пък пазаруваха за бъдни вечер, въпреки че оставаше около една седмица до Коледа. Навсякъде се чуваха неуморни гласове и поздрави. Коледното настроение летеше из въздуха заедно с ненаситните снежинки, танцуващи своя невероятен танц като малки балерини, толкова малки, че да не можеш да различиш дали са балерини или наистина са снежинки, но достатъчно големи, за да обгърнат целия град в бялата си завивка. Хората се усмихваха, хората се смееха, хората се радваха...
Аз се разхождах напред и гледах за някой магазин, който може да ми хареса. Не търсех нищо конкретно, просто исках да убия времето, докато стане достатъчно късно, за да се прибера вкъщи, вместо да си седя цял ден там, да умирам от скука и да събарям елхи. Влезнах, без много да го мисля, в първия магазин, който ми хвана окото – сравнително голям магазин за дрехи на два етажа. Беше препълнен като повечето магазини в града по това време на годината. Започнах да разглеждам дрехите, но повечето не бяха нищо особено. Блузки, дънки, палта, рокли. Тук-там се намираше нещо интересно, измежду скучните парцалчета.
По едно време чух един познат глас да се провиква от далече:
- Джулия, виж кой е тук! – това бяха двете ми приятелки от училище – Катерин и Джулия.
Катерин – с дълга права и много красива златиста коса, очите и бяха зелени, а лицето - сравнително светло. Джулия – леко мургаво момиче с шоколадово кафяви очи и начупена тъмнокестенява коса.
- О, Елизабет! Как си, мила? Да не си решила да си купуваш рокля за бала другата седмица? – вече стоеше пред мен Джулия и ме разпитваше заинтересовано.
- Ами... не. Просто се разхождах, за да видя какво ново има по магазините. – усмихнах им се аз.
- Да не би никой да не те е поканил? – продължи Катерин, а Джулия възмутено я сръчка, заради въпроса и.
Аз се засмях
- Не, не, не е това. Просто... още се чудя дали да ходя изобщо на този бал... – обясних им аз. - Сигурно ще бъде забавно, но, вие ще сте с гаджетата си и аз какво ще правя?
- Градът не е малък, Лиза. Трябва да си намериш някой, който да те изпраща до вкъщи в късните часове. Джордан те покани, нали? – отгатна Джулия.
- Вече отказах и не се безпокой за мен, Джул. Достатъчно голяма съм, за да се оправям сама в „големия град”. А вие какво правите тук? – засмях се аз.
- Ами, разглеждахме магазините, за да си намерим дрехи за бала. – отвърна ми Джулия.
- Имате ли нужда от помощ в избирането на рокли?
- О, да! Тъкмо се карахме коя от две рокли е по-хубава. Ела. – моментално ми отговори Катерин и ме задърпа напред.
- И Джул, недей да и казващ коя за коя е.
- Няма нужда. Моята е по-хубава – засмя се Джулия.
- Ще видим! – погледна я леко злобно Катерин.
Пред мен стояха две рокли, които не изглеждаха нищо кой знае какво. Едната беше розова с леко по-тъмнорозови маргаритки по нея, които не се набиваха но очи. Имаше презрамки и дантела, стигаща до пода, а самата рокля също беше дълга до пода. Другата беше по-изчистена, тъмнорозова нагоре, а под бюста рязко ставаше лилава и постепенно начупена, нямаше презрамки и беше къса до коляното. Познавах ги достатъчно добре, за да предположа веднага коя коя рокля си е харесала - Катерин – розовата, а Джулия – лилавата. Погледнах към тях, а те ме гледаха с любопитни и очакващи погледи.
- Честно казано, не знам. И двете са хубави, но... – излъгах аз и веднага се огледах за нещо, което да ме спаси.
- Но? – попита Катерин.
- Ами... Мисля, че онази рокля там е по-хубава от тези двете… но това си е лично мое мнение. – усмихнах се наполовина и погледнах към една дълга небесно синя рокля, забутана в единия ъгъл на магазина, без презрамки, с една малка елегантна панделка под бюста. Над панделката с малки блестящи камъчета бяха стилно изобразени две-три цветчета, а под нея копринени вълни буйно се разплискваха до земята. Роклята блестеше в различни нюанси на светлосиньото, заради светлината и веднага ми хвана погледа.
Момичетата оглеждаха бавно роклята с блещукащи очи, все едно са видяли злато.
- Да, прекрасна е! – промърмори Джулия и полетя към роклята. – Как не сме я видели? Толкова ще ми отива.
Катерин излезе от захласа си и я погледна начумерено:
- Аз ще я взема, Джулия. Не е честно винаги ти да обираш хубавите неща.
- Моля? – сърдито и отвърна тя. - Винаги ли? Сега се чудиш какво да измислиш!
- Ами за рождените дни? Всеки път аз си избирам хубав подарък и ти го купуваш преди мен. И какво?!? Аз винаги оставам прецаканата, с най-скапания подарък и най-грозната рокля заради теб. Няма да стане този път, Джулия!
- Хей, момичета, не се карайте, това е просто една рокля. – вместих някъде думите измежду крясъците им, но никой не ме чу.
- Джулия Браун, дай ми роклята!!! – викаше Катерин.
- На теб няма да ти отива, Катерин! Пък и… Пък и аз си я взех първа. – възмутено настоя Джулия и се понесе към касата.
Катерин се ядоса, хвана Джулия за косата и двете се разпищяха. Не знаех какво да направя. Всички ни гледаха. Защо изобщо им показах глупавата рокля, а не ги излъгах, че една от двете още по-глупави рокли е прекрасна или невероятна, или нещо подобно, което да ги зарадва и те да си тръгнат щастливи и доволни от тук? Но аз отново си отворих устата и ги доведох до бой. Бях напълно виновна и трябваше да направя нещо, за да спрат да се бият.
- Катерин, пусни косата и! Боли я! – изкрещях аз.
- Забелязвам. – промърмори тя през зъби и продължи да дърпа Джулия с едната ръка, а с другата хвана роклята и се опита да я отскубне от ръцете и.
Аз не можах да се издържа да ги гледам как се бият и връхлетях върху Катерин, опитвайки се да разхлабя мечешката захватка, с която беше сграбчила косата на Джулия. Тогава отнесох един умопомрачително силен шамар и паднах на земята. Той беше дошъл от Джул, която се опитваше да уцели Катерин, за да спре да я скубе. В същия момент, докато още се освестявах от главозамайването, чух един тънък глас да крещи:
- Охрана! Охрана!!! – гласът на касиерката.
Двуметровите момчета вече си пробиваха път измежду тълпата, насочени към точката, от която изригваше напрежението в магазина.
Явно Катерин и Джулия не ги интересуваше, че те бяха тази точка и продължиха да пищят и да се влачат за косите напред-назад, а аз не исках да отнеса още някой шамар в жалките си опити да ги разтървавам и затова просто изчаках охраната до дойде и да ни изрита от магазина.
Вече седяхме отвън на стъпалата и гледахме как хората преминават живо покрай нас. Джулия се беше свила на кълбо и беше скопчила глава в колената си. После се надигна, скръсти ръце и застана пред Катерин.
- Видя ли какво направи? Сега никоя от двете ни няма да е на бала с тази рокля, заради твоя театър, който ти дружелюбно поднесе на хората в магазина. – разсърдено промърмори тя, а Катерин пуфтеше като разярен бик, още задъхана от борбата и не обръщаше голямо внимание на обвиненията и.
За секунда хвърли един разярен поглед към нея, сякаш всеки момент ще и връхлети и отново ще започнат да се бият, но извъртя очи в друга посока и не каза нищо.
Настана мълчание и усетих как малко по малко напрежението започна да намалява. Снежинките падаха бавно и си търсеха място в тихата земя, където да се сгушат и да се отдадат на сладкия си сън. Вече напълно се бе стъмнило. На небето нямаше звезди, защото облаците ги бяха закрили. Зад тъмната им дебела завеса се забелязваше лекото блещукане на лунната светлина. Из въздуха се носеше свежест. Хората още не се бяха прибрали по домовете си и все още крачеха напред-назад неуморно по улицата. Явно не беше толкова късно, колкото изглеждаше, просто през зимата се стъмваше по-рано. Имаше време да се поразходя още малко, но преди това исках да се уверя, че Катерин и Джулия щяха да се сдобрят. Това бяха моите приятелки – можеха да се пребият от бой за една рокля и да си оскубят косите, но след като се успокоят щяха да се държат все едно нищо не се е случило. Все още мълчахме. Напрежението, което прехвърчаше до преди малко между тях изчезваше все по-дълбоко и по-дълбоко в земята и доколкото прочитах по лицата им, те обмисляха случилото се. Скоро резултатът от свежия въздух излезе наяве.
- Джул, виж, аз... наистина съжалявам. Не знам какво ми стана. Просто се ядосах и... Сякаш не бях на себе си. Разбирам колко глупаво постъпих и как рискувах приятелството ни заради една рокля и наистина ужасно много съжалявам... Ще ми простиш ли? Моля те? – мекият и сладникав глас на Катерин се понесе като перце по въздуха, перце, на което беше изписано с огромни букви „СЪЖАЛЯВАМ”, разнасящо след себе си невидим магически прашец, който изразяваше разкаяние и искреност и беше способен да те омагьоса по някакъв странен начин и да те направи неспособен да не му се подчиниш.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ!