автор: mamasha

Между голите дървета,
неуморен, броди, шета

зимен вятър непослушен.
Зъзне Врабчо омърлушен -

мокрят ситните снежинки
сивата му перушинка.

Няма стряха, сушинка,
няма завет, топлинка...

Рече вятъра да пита
Врабчо със душица свита:

- Ветре, да не се обидиш,
но... защо не си отидеш?

- Врабчо, тук ми е добре
из широкото поле,

на върха на планината,
сред дърветата в гората...

На върха се спирам горе,
с облаците си говоря.

А във снежната гора
си шушукам със дъба.

Вчера дрешка на полето
от снежинков пух изплетох...

В северните ми палати
скучно ми е без приятел.

Пита вятъра врабчето,
пита, тръпне му сърцето:

- Ветре, да не се обидиш,
но... кога ще си отидеш?

- Звънне ли, Врабче, капчукът,
значи тръгнал съм оттука.