автор: igeo

"И все пак – мислеше си Тео, в пристъп на безпомощно просветление – дали техниката не убива импровизацията".
          Беше се сетил за акордеона в прашния черен калъф в ъгъла, зад вратата, просто ей така. Или всъщност, беше сънувал онази ръченица. За пръв път да сънува ръченица, макар че не беше съвсем сигурен - как можеш да сънуваш, хм, ръченица. Все едно да сънуваш сряда.
          Не беше докосвал стария велтмайстер от петнайсет години, а някои клавиши, може би и от двайсет. Донесе му го един турчин от гедерето, още по комунистическо време. Майка му даде триста лева и от неговата книжка изтеглиха последните триста лева за да го купят. Вълшебство, потрепваща приказност, окриляща възбуденост – това е незначителна част от усещането да се сдобиеш със смразяващо нов, блестящ, черен велтмайстер от гедерето. Със сто и двайсет баса.
          Докато го вадеше от кутията, Тео, на когото това беше само едната половина от името – тази, която уж трябваше да го сближава с Бога - си припомни специфичния му мирис – мирис на калъф за акордеон, на акордеон, на мях и на цялата онази съвкупност от прецизно изработени детайлчета, от която бяха направени. Установи, че акордеонът нрава си мени, но мириса – никога, и това по-скоро го успокои, отколкото го зарадва.
          Наблюдаваше съсредоточено как пръстите му подредиха първо ре-минор. Ах, тази добра, стара госпожа Ре минор. Беше забравил, че така се обръщаше някога, не без ирония, към гамите-дамите – госпожа Фа минор, госпожа До диез мажор… Обожаваше минорните госпожи. Те бяха като сладолед след погребение. Нещо повече – те бяха жерави летящи в клин над главата на заминаващо си есенно момиче, което има в името си “ре”. Ренета, Мирела, Дарена. Ако можеше, цял живот би свирил само минорни госпожи. Та нали още в четвърти-пети клас, в детската му глава се беше прокрадвал болезнен ужас само при мисълта за свят без минорни гами.
          Ре минор беше от лесните – само с един бемол и то – си бемол, и точно в това, може би, се състоеше привлекателно-тъжната ú сила.
          Пръстите не го слушаха, сякаш бяха пръстите на авто-тенекеджия. Те се препъваха, бутаха се един в друг като коне, на които някой братовчед на Мичурин беше присадил слонски крака и когато под някой пръст потънеха два съседни клавиша едновременно, другите му се смееха подигравателно. Така се получаваше навремето в студената стая, докато експериментираше, дали може да се свири с ръкавици.
          Този ден, точно тази ре минор, го хвърли в импровизацията. С позабравена техника, без стил – изпълзяваше протяжна и бавна импровизацията, която не знаеше накъде отива, колко ще живее, какво ще яде. Мека, морфинена, музиката го увличаше в разходка край отдавна забравено море, а онзи черен си бемол щръкваше от време на време като перка на тайнствена, красива риба
          Усещането беше почти ново, защото беше отдавна забравено и това изречение, трябва да споменем, би могло идеално да се лепне и за някой, който импровизира на тенорцугтромбон, след като дълги години не е докосвал инструмента.
          Забравени бяха дългите часове свирене – по шест, по седем часа непрекъснато разтягане на меха, с многобройните повторения на една и съща комбинация от клавиши, която някой чудовищно гениален чичко беше композирал. Свиренето гол, само по шорти и потните отпечатъци, които оставяха пръстите му, брадата му, гърдите му по лъскавата черна повърхност на благородния инструмент. Свиренето легнал, седнал на пода, седнал на маса, прав, щръкнал на един крак, в движение, ходейки из стаите, с обърнат наопаки акордеон, свирене срещу огледалото, с откачен преден капак, свиренето сврян в гардероба между дрехите, в банята... Прекарваше часове с акордеона в прегръдката си, в търсене на съвършения звук, в търсене на съвършената техника.
          Боже, колко бързо се забравят подробностите в един живот, малките, ежедневни, ежечасни моменти.
          Да, сега беше загубил техниката си, но пък изпитваше онова непознато удоволствие от случайното съчетаване на звуци, които са в хармония помежду си. В онези акордеонни времена не можеше да импровизира. Пречеха му нотите и разните му там виртуозни пиеси, от които не можеше да се освободи и които често презираше.
          Искаше да бъде блестящ акордеонист, но по онова време само смътно се досещаше, че това е призвание за малцина “не човеци”, а той просто не е сред тях.
          Импровизираше със затворени очи. Една много миловидна цигуларка, с трапчинки на бузите, още в шести клас го беше открехнала, че импровизацията винаги трябва да е със затворени очи, освен ако нямаш “ечемик” на клепача.
          Когато отвори очите си, на прага стоеше красива непозната жена. Направо мацка. Как и кога беше влязла, не я беше усетил. Спря да свири.
          - Коя сте вие? – попита Тео.
          - Аз съм госпожа Ре Минор – отвърна непознатата, с много съблазнителен си бемол в гласа.
          - Госпожа Ре Минор? Как ме намерихте?
          - Намерих те – и след кратка пауза каза. - Искам да ми изсвириш нещо. Но първо, няма ли да ме поканиш?
          - Ах, да – заповядайте! Ама какво да изсвиря? – попита с плаха надежда, сякаш имаше възможност и да не свири.
          - Как какво? Нещо в ре минор – каза госпожа Ре минор, която трябва да признаем, никак не се покриваше с представата му за госпожа Ре минор, облечена в стилната си къса рокля в бледо вишнево и старо злато, която прикриваше само част от обертоновете, а повечето от основните ú тонове се подаваха съблазнително, подмамващи за импровизация.
          - Знам едни вариации върху руската народна песен “Яблочко” и мисля, че горе-долу помня един етюд и половин прелюд. То, някога свирех и една фуга, ама съм я забравил – започна да изрежда Тео.
          - Нали не си въобразяваш, че ще отбиеш номера с разните му прелюди, или ричеркари. Хайде, скъпи, ти не ставаш за прелюдодеец. Давай онази ръченица! – изкомандва, дамата със си бемола в гласа.
          - Коя, онази ли?
          - Онази.
          - Ама… аз съм я позабравил – направи последен опит Тео.
          - Е-ей! Е-е-ей! – наежи се госпожата с глас, който освен че демонстрираше майсторски овладяно кресчендо, загатваше и владеене на източни ударно-музикални изкуства.
          Тео седна на въртящия стол, който беше пред бюрото, нагласи нужния регистър, положи пръсти леко над клавишите и наведе глава за да се концентрира.
          Как би искал мирисът на акордеонната кутия и шума от разпъвания мях да се появят в картина рисувана от някой като Магрит. От някой, който би могъл да ги улови, да ги превърне във виртуозно друго измерение на изкуството.
          От някой, който може да нарисува ръченица. Някой съвременен Мърквичка. Самата музика на ръченицата. Или да изтанцува мирис на калъф за акордеон. Или да изиграе в пиеса ролята на Доня Ре-минор.
          Засвири, сякаш вадеше тоновете от дълго не отваряно чекмедже.
          Това беше най-гениалната ръченица на света. Беше я свирил като ученик - и на концерти беше излизал с нея – веднъж в читалището на едно село и после в училището на друго село, в една много снежна зима, в която дори акордеоните фалшивееха от студ. Имаше в концертната си дейност с нея и един “Осми март” по покана на кварталните баби от една ОФ-организация, но с тази си изява не се гордееше много.
          Познаваше пътя ú, нота по нота. На места беше гръмовна като “Петата” на Бетовен, а на места - нежна като антенка на пеперуда. Тук трябва да е искрящо non legato и едновременно dolce, тук – меко legato, сега трябва да е meno mosso и да звучи maestoso. Онази намаханата, със стилната рокля, започна да се подрусва пред него, в средата на стаята. Забеляза, че лицето и е леко овално издължено, скулесто и в никакъв случай бузесто – точно такова харесваше у жените.
          Помнеше и магията на динамиката - нежното pianissimo, любовното piano, възмъжалото forte, и яростното fortissimo. Матовите оттенъци на регистрите – сякаш един и същ човек преправя гласа си; работата с меха, движенията с раменете, с кръста – колко неща имаха значение за брилянтното звучене на тази ръченица.
          Кожата ú беше толкова бяла, чак прозрачна. Беше смъкнала бродираната от майка му покривка от масата и я размахваше във всички посоки. Въртеше се, подпираше се на стените в такт, приклякваше като потупваше по пода с ръце. Приближи се до него и започна да върти стола му без да престава да подскача в седем осми. Или в анапест, както би казал някой стар, непризнат поет, за да блесне с теоретичните си познания.
          И двамата бяха изпаднали в екстаз. Тео се усещаше, че свири с четири ръце, а разпилените коси на танцуващата край него млада жена сякаш изпълваха цялата стая.
          Когато отзвуча фортисимото на финала, Тео прибра меха на акордеона, запъхтян и доволен и погледна към нея с колеблива и предразполагаща усмивка. Струваше му се, че въздухът в стаята се е размекнал, а нейния сладострастен поглед го въздига нагоре, нагоре.
          В този миг, тя взе тежкия инструмент от него, хвърли го на бюрото върху разните бумаги разхвърляни отгоре, седна в Тео дишайки тежко, кръстоса едното си дълго бедро върху другото, не по-късо и се облегна с лакът на рамото му. В двете ъгълчета на устните й се забелязваше лека, но чаровна асиметричност и влага.
          Ето тук, може би, ще си помислите, че всичко е приключило много забавно и са си говорили мръсни вицове за композитори от последните два-три века?
Но не, защото точно тогава – в мига, когато акордеонът в скута му беше заменен от дългокраката, разчорлена и съблазнително задъхана Ре минор, една смразяваща мисъл мина през съзнанието на Тео. Осъзна нещо, което винаги е знаел, но сега в комбинация с неканената гостенка не вещаеше нищо хубаво, освен ако не го сложеше в графата “мазохизъм”.
           “Ръченицата съвсем не е в ре минор. Тя дори изобщо не е в минор. Точно тази, най-гениална от всички ръченици, винаги си е била и ще бъде в ми мажор” – помисли той и сведе поглед към левия си крак, който нервно размърда пръсти.
          След това вдигна глава и погледна безнадеждно към стенния часовник – той показваше два и седемнайсет след обед, което пък съвсем нямаше никаква връзка с ръченицата, нито с развръзката на цялата история.