автор: vitoriovitalis

79. Кризата


На чик’Кольо му призлява, точно когато привършва бръсненето на единствения за днес клиент.
Той отмахва с привично движение бялото чаршафче от гърдите на мъжа и се вкопчва отчаяно за масивната заоблена облегалка. Човекът на стола доволно разглежда физиономията си в леко мътното огледало и не забелязва студените капчици пот, внезапно избили по челото и голото теме на бръснаря.
С последни сили чик’Кольо го изпраща до вратата и пада на съседния стол. Не знае колко време е прекарал така. В пустия безистен без изход, където е разположена бръснарницата, рядко влизат хора.
Когато се свестява, той протяга отслабнала ръка към съседното чекмедже. Бавно измъква отвътре малката бутилчица, оставена там за всеки случай, и я повдига към устните си. Алкохолът подейства като лек галваничен удар, разливайки се без желание по жилите на изстиващото тяло. Мъжът повдига глава.
Дали ще може да стане ? Чик’ Кольо се подпира с две ръце на бръснарския стол. Разкопчава едно по едно копчетата на престилката. Поглежда се в огледалото. За момент му се струва, че там няма никой. После лицето му изплува – непознато и жалко, оградено между пожълтелите напукани ъгли на прашните рамки като снимка в стар некролог.
Той излиза от бръснарницата, олюлявайки се. Завърта месинговия ключ, без да пусне ролетката. Тръгва по калдъръма между дюкяните като осъден към мястото на екзекуцията.
Пристъпва едва-едва на обления в слънце булевард и го разглежда, сякаш не го е виждал никога. Вместо към къщи, тръгва на изток – към площада с голямата катедрална църква. Хората минават напред и назад край него.
- Господине, лошо ли ви е ? – Младо момиче се вглежда с непресторена тревога в лицето му. – Той маха с ръка. Минувачите й правят знак. Остави го, не виждаш ли, че е направил глава още от сутринта !
Чик’Кольо пресича с риск за живота трамвайната линия и излиза на тротоара срещу Съдебната палата. Клатушкайки се като пиян, той слиза надолу между двете кина, и продължава все покрай релсите. Множеството го притиска от всички страни. Магазините наоколо непрекъснато изхвърлят от тесните си врати недоволни столичани.
Най-сетне е на площада. Врабчетата на рояци сменят местата си по хилавите дръвчета. Пред входа на киното се е събрала тълпа. Бръснарят предпазливо я заобикаля.
Изкачва се по стъпалата към голямата сграда. Никога не е идвал тука. Не, идвал е – спомня си той. Преди Войната. Тогава това беше Министерството на Благоустройството и Обществените Строежи. За разрешението да построи фризьорския салон. Той въздъхва тежко. Като че ли е по-добре.
Вътре е хладно, но къде трябва да отиде ? Полицаят на пропуска го сепва:
- Кого търсите, господине !
- Секретарят Вадим. – Дежурният на поста недоверчиво
изглежда възрастния мъж. Все пак набира шайбата на черния телефон, поставен върху масичката, зад която е седнал.
- Говорете ! – Той му подава слушалката.
- Вадим ! – Чик’Кольо с надежда се привежда над телефона.
Някакъв женски глас недоумяващо отговаря:
- Секретарят не е в комитета. Имате ли уговорена среща ?
- Не, просто ми трябва по един въпрос.
- По какъв въпрос ? – Чик’Кольо се замисля.
- По личен въпрос.
- По лични въпроси става чрез записване. Ако искате, мога
да ви запиша. Свободни часове има през месец октомври.
- Мерси. – Бръснарят връща черната слушалка на полицая.
Излиза навън и започва да се спуска по широкото стълбище
надолу към площада. Отчаянието го връхлита така силно, че очите му се насълзяват.
Някаква черна кола спира отпред. От нея излиза мъж с прошарена къдрава коса и хуква нагоре.
- Вадим !
- Чик’Кольо ! Какво правиш тука ? Да не идваш при мене ?
Качвай се ! – Секретарят го хваща под ръка и го помъква със себе си. - Чакай ! Ти не си добре ! – Вадим се вглежда в пожълтялото лице. – Да не си болен ?
- Да. – едва чуто признава бръснарят и почти увисва на ръкава на костюма му. Градският секретар маха с ръка на шофьора. Двамата помъкват чик’Кольо към черното Замбези. Вадим сяда до него на задната седалка.
- Карай на запад !
Тана е някъде по съседките. Децата са в Белвил. У Кольови
няма никой. Двамата мъже настаняват бръснаря на разхвърляната семейна спалня. Портретът на майка му ги гледа строго от стената.
- Изчакай ме навън ! – Шофьорът излиза.
- Откога си така ? – Вадим се навежда към болния. – Трябва
да отидеш на лекар !
Устните на чик’ Кольо са пресъхнали. Но той говори с мъка не заради това. Никога не се молил на никого в тоя скапан живот. Но сега се налага. Гласът му е дрезгав и слаб.
- Зарежи, Вадим. Моята свършва. Но децата са малки, така се получи... Кой да гледам по-напред ? Не можах едно жилище да им направя. Не ги оставяйте. – Гордият кушанец с труд произнася последните думи. Очите му се затварят и той се унася от нездрав сън.
От двора се чува гласът на Тана. Вадим става от кревата, въздъхва и тръгва да я срещне.