автор: Gargabela

Гарвани вените ми
ще изкълват.
Не буди нощта -
дай ми още минута.
Пада в кладенеца на
непокорната ми душа
тежка въздишка.
В черни джинси обута
уморената дързост
ще премине край нас,
небрежно ще подхвърли
два лотоса бели,
в които росата свети като сълза,
изминала светлинни години
от онези мигове оцелели,
напук на мълвите
и на себичния ни свят,
който лови
всяка нежност- пеперуда
и къса крилцата и...
Стъпка-две назад
търся ръката ти,
мое малко чудо,
да охлади челото ми
и в косите да се вплете
като трънен венец.
Като бяла магия.
Вътре в мен непорасло дете
търси ракити, сред които
да се скрие.
И свири вятърът
стар виенски валс.
Завърти мечтите ми
в тази наша лудост.
Все по-шеметно,
с все по-дива страст...
Ех, недей, не искам да се будя!