автор: iskraveselinova

В един навъсен зимен следобед, когато тежкото от сняг небе лягаше ниско над покривите, Ани се мъчеше с най-тежката и сладка женска мъка- раждането.
В малката лечебница това си беше цяло събитие- българка да роди в кибритената стаичка, отоплявана с нафтова печка от бабино време. Българките раждаха в големия град, а тук идваха само ромките – едри и тромави като стелни крави, с големи влажни очи, лягаха, писваха няколко пъти и за два часа раждаха. А Ани се мъчи цял ден и цяла нощ и до следобеда на другия ден вече не знаеше на кой свят е и реалност ли е това около нея или страшен болен унес, от който няма изплуване. Изпохапаната й длан лежеше немощно на гърдите, нощницата й беше мокра от пот и лепнеше на гърба й, хубавата й червеникава коса висеше на влажни кичури и падаше по обезкръвеното от болката лице. Страшна сила се надигаше в корема й, издуваше се и режеше вътрешностите й, прогаряше ги жестоко, въртеше и дълбаеше като свредел и заедно с тази сила се надигаха викове, но излизаха само измъчени слаби стонове, а устните й синееха. Акушерката се уплаши и вече няколко пъти звънеше в големия град, но линейката още я нямаше. Тръгнали уж. Навън снегът стелеше дебела покривка, кой знае какво беше по пътищата, сигурно беше натрупало много. Ами ако не дойдат навреме? Нисичката пъргава женица се отлепяше от прозореца и отиваше при родилката, галеше студеното й чело и мокреше устата й с влажна кърпа. Гледаше я жалостиво- горкото дете. Толкова млада, хубава, чиста. Ама ето на- не е вече чиста, катерил се е отгоре й някой нерез, оцапал я е с мръсотиите си, ах, долни животни са мъжете, кучета, свине. Затова дойде чак тук да се скрие и да роди. И нито близък, нито познат имаше край нея…Акушерката пак залепваше за прозореца, надничаше навън и гледаше към завоя, не идват ли. Местният доктор втори ден беше хванал драките нанякъде. Никакъв го нямаше. Престарялата му майка вдига рамене-нищо не знае, и в кръчмата не бяха го виждали, тя и там ходи да пита. Накрая се сети за оная разпътница любовницата му и прежали достойнството си, и там отиде. Нямало го, не бил идвал. „Защо ти е?”- попита я оная и акушерката не се сдържа, клъвна я.”На боб да ми гледа.” Връцна се и си тръгна, а оная се засмя подире й и хлопна вратата. Кучка!
Сдъвка яда си като пясък между зъбите, но все пак здравата се разтрепери, та се наложи да спира на чешмата на площада и да вземе шепа вода. Тънка струйка едва се процеждаше през скования в лед чучур,сряза я със студенината си, чак й се сви гърлото, а ръката й пламна в червенина. Пийна, намокри лицето си, посъвзе се. Върна се в малката болница и се надвеси над родилката. Лошо дишаше, нямаше цвят, не пробиваше още отрочето. Боже, всяка жена е с единия крак в гроба, като дойде до тоя хал…Боже, пази я!
И ето сега следобедът преваляше, бледата разсеяна светлина се топеше зад снежните купчини, от комините се къдреше дим, а пътят пустееше. Да им опустее дано и градът, и докторите, и линейката, и всичкото. „Да пукнете дано!” От яд и страх гърдите й се стягаха, сърцето й лумкаше, аха да се разреве, а не беше плакала от венчилото си. Ех,Боже, това ли намери да си спомни сега?! Нощта, тъпанът, думкащ често и глухо, сватбарите, смълчани пред вратата, мъжът й, скован от срам и гняв, горящите очи на свекървата, когато навираше в лицето й бялата като пряспа риза:”Къде ти е кръвта, мари? Къде ти е честта?” И плющящият удар от месестата ръка на баща й:”Курветина съм хранил!” Майка й- скимти на четири крака, лази в нозете на хората…Брат й- налива се лицето му със страшна руменина, очите му ще изскочат:”Казвай, кой беше? Гювендийо мръсна!” И ударите заваляха, а Слави, мъжът й, се свиваше в кьошето като бита мастия и гледаше надолу. Как го намрази тогава! И цял живот си гледаше и хранеше омразата. Не допусна нито за миг да я превъзмогне, да я забрави. Сладко й беше на душата от нея, тя я топлеше нощем, тя я крепеше денем, тя държеше главата й гордо изправена, когато минаваше край скупчените до плетищата жени и зад гърба й като камък падаше някоя отровна дума. Сълзите й рукнаха, отри ги машинално с ръкав и се сепна.” Боже, колко е часът? Тия хора няма да дойдат. Божичко, ами сега?” Завтече се при родилката, надвеси се над нея. Спеше. Ох, бяха я поотпуснали болките. Ама за кога? Вместо да се засилят и учестят, докато вече стане неудържимо и тласъците избутат бебето навън, те затихваха. „Ще я изпусна, Боже, ще я изпусна!” Пак я прегледа- бързо и сръчно, уж всичко беше наред. Ох,ох, какво да прави сега? Скърцането на вратата я накара да подскочи.”Идат!” Заля я вълна на неописуемо облекчение, но когато се обърна, разочаровано отпусна ръце. Беше разпътницата на доктора. С шал на главата, а шалът целият посребрен от снежни кристали. Красива като царица. Красива ли? Мръсница! Ала някак насила си го помисли, не дойде този път от душата й.
-Какво ти трябва?-Попита.-Докторът не се е вясвал, върви си.
-Аз не търся него.-Меко й отвърна оная.
-Дойдох да видя какво става…Да помогна с нещо. И аз съм учила за медицинска сестра. Все знам нещичко.
-Знаеш ти…-Преглътна си думите, поспря се. Вярно си е, все е някаква помощ. Поне няма да е сама с това дете, дето дете е тръгнало да ражда.
-Че влез де.
Оная се поусмихна, прекрачи.
-Дай ми манта. И къде да се измия?
Виж я ти-делова. Добре де, по-лошо няма накъде. Да видим какво ще стане. И ето че с идването й акушерката се съвзе и някак се успокои. Гледаше я как умело преглежда родилката, как сръчно пипа и на душата й стана по-леко. А болките се върнаха и Ани се заизвива като смоче в пламъци. И акушерката, внезапно трогната, гледаше как другата жена държи ръката на родилката, как я гали лекичко и й говори ласкаво, като на уплашено животинче:
-Няма, рожбо, няма, ти си викай, викай си, не се сдържай, то и викът облекчава. Викай си.
И Ани наистина извика силно и проточено, а после пак се загърчи и другата стрелна очи към акушерката.
-Изпускаме я.-Рече ниско.-Трябва да намерим доктора на всяка цена.
Акушерката не каза нищо- грабна шала й и хукна навън. Снегът се стелеше, гъст и хубав, на едри снежинки, затрупваше малкото градче и го затискаше с тишина и студ. На ъгъла се сблъска с лудата баба Кера. Старата беше по чорапи в снега, зъзнеше и се пулеше уплашено с несвестните си очи. Като позна акушерката, вкопчи я за ръкава на шубичката и зашушна тайнствено:
-Пръкна ли се дяволското семе?
Акушерката цялата изтръпна, дръпна се рязко, викна:
-Какви ги плещиш, дърто?
-Чух аз, чух.-Съскаше старата и я пръскаше със слюнка.- На Рогатия невестата раждала, чух аз… Да знаеш, че ей там, до плета, видях дупки от копита. Идвал е…
И многозначително се взря в уплашеното лице на акушерката.
-Ама като се пръкне Черното дете, майката ще умре. То ще й изпие кръвта. Черните деца не сучат от цицката. Те сучат кръв.
-Я да млъкваш, щурав бабишкел!-Изкрещя акушерката, а сърцето й бясно подскачаше в гърдите. Блъсна силно старицата, та я захлупи в една пряспа и хукна нататък, а сълзите й пак рукнаха.”Дърта вещица, прокобница проклета, да пукнеш дано!”
Поспря се неволно край плета и затърси с поглед по земята. И наистина, по девствено чистия сняг отчетливо личаха следи от копита.”Добитък е минал, много ясно.” Насилваше се да се успокои, но защо копитата бяха две? „Божке, и мен побърка тая откачалница!” И хукна с все сила, но чу зад гърба си вой на сирена , завъртя се на пети и видя линейката. Заедно с облекчението, в душата й нахлу гняв.”Сетихте се да дойдете най-после!” И от яд изтърси на глас любимото си:”Да пукнете дано!” Втурна се обратно и хлътна във входа на малката лечебница. Докато подтичваше по стълбите, чу детски плач- тих и немощен, сякаш проплакваше котенце. Краката й се подкосиха и седна на стъпалото. Прекръсти се без да ще, никога не го правеше.”Слава тебе, Господи! Имало Господ!” Другата слизаше към нея. Лицето й сияеше меко, очите й грееха.
-Момченце е.-Каза и внезапно се разрида. Акушерката се понадигна и я смъкна до себе си. И си седяха така прегърнати на стълбите, над главите им ония от големия град шетаха бързо и делово, родилката възвръщаше цвета си и всичко беше толкова хубаво и толкова чисто. После си тръгнаха двенките хванати под ръка и като срещнаха доктора на пътя, той здравата се опули. Не го попитаха нищо, пуснаха се, другата остана при него и го заля с меката светлина на погледа си, та го накара да се зачуди:”Дали не е бременна?” И в душата му запърха нещо сладостно и мило. А акушерката прегази снега до дома си и докато отключваше пътната врата, хвърли поглед на пеперудата от черен креп, която пърхаше над некролога на Слави. Помисли малко, после го смъкна заедно с пожълтялата хартия и го хвърли в кошчето за смет. Сетне си влезе, кучето радостно заскимтя и се втурна насреща й, изправяше се по краката й и въртеше опашка като обезумяло.
-Спри се де, виж какво ме направи!-Караше му се уж, а го потупваше ласкаво по главата. После забързано се качи на горния етаж, запали печката, разручка стария скрин и намери кандилото. Одуха го от праха и го окачи. После приседна до печката и се взря в треперливото езиче на пламъка от стената. От топлината на разгорените дърва прозорците се замъглиха и скоро я скриха от света.