автор: pisanici_com

Ще ме посмееш ли със цялата ми грубост,
която като стигма ме ранява.
Отдаденост разпъната на струни
и нещо като обич, но от рани.

И аз ще те обичам постмодерно.
Затичана по острото на думите.
Единствен миг, кичозен като нежност
и две ръце протегнати към скулите...

Ще се препълним ли?! Наричай ме изгнание
и само на Великдени възкръсвай.
Ще ме посмееш ли, за кратко, за признание
или ще в мене ще озрееш и покълнеш.