автор: Ranobudniche

Събирам си всичките стъпки, осъмнали
след дълго будуване с дивия кестен.
Листата, опадали в сляпо препъване,
свенливо просвирват в акорд неуместен
на есен. Ранила е някак във мойте сезони.
И прашен асфалтът не пари. Дъждът,
тих - пои ми косите. Целувам със клоните
на кестена своите пръсти. На кръст
и на скорост съм разп`вала всичките пътища,
изостанали в гръб. По пътеката днес
методично разсипвам стъкла изпочупени.
По-натам да не тичам. Да бързам полека.