имаше една песен на Джо Десен "меланхолия"...
Чадърът сякаш е създаден за двама ни, всеки път когато го разхождам той ми се сърди, като жив е. Не ми се смей, днес пак пита за теб. Винаги издебва най-голямия капчук да се заиграе с вятъра и тогава аз ставам вирводица. Не му се сърдя.
На около всички са заспали в този ранен следобед, подпират чашите с бира, допиват последните капки кафе. Отсъствието на мозък се комбинира със скуката както картофи със сирене, никога не си ги поръчвам.
Не ме свърта на едно място и гледам в лицето на притихналия град. Можеш да ме познаеш по усмивката, след което не можеш да ме изгониш от спомените си.
Да и чадърът ми е почти толкова самоуверен, колкото съм и аз, трябва да му потърся компания... Подобно на кучето, което сме прибрали от някъде.
Но чадърът има нужда само да бъде разхождан в дъжда, нищо общо с кучето. Говорим си с него, не иска да се храни, никакви физиологически нужди...
Сега се поглеждам се в огледалото виждам туба с бензин и кибрит, сигурно знаеш какво да правиш с тях, нищо по-различно от това да разливаш думите по белия лист. Драсваш кибрита и пише изпратено.
Чадърът ми бе тесен за двама ни.