автор: marcusjunius

Бука си направи едно еспресо и седна пред компютъра. Отвори електронната поща и без вълнение отбеляза на ум, че този ден имаше над сто съобщения.
Дясната колона на програмата му за електронна поща показваше автоматично заглавията на последните новини от някакъв новинарски уебсайт, като по-дългите заглавия се виждаха само частично. Бука с едно око запрехвърля думите, които в общи линии обозначаваха новини за „катастрофа”, „пожар”, „убийство”, „блокирани пътища” и „атентат”. Бука не четеше новините, а само заглавията, защото обикновено прочитането на самата новина го караше да промени очакването, което си бе създал за нея от заглавието, а това силно го объркваше. Внезапно обаче едно непълно заглавие привлече вниманието му „Продължава издирването на Малкия...” Сърцето на Бука се разтуптя, мониторът се разми пред очите му и ръцете му се изпотиха. „Какво по-дяволите ми става?”, помисли си Бука и с трепереща ръка насочи показалеца на мишката към това заглавие, за да го види изцяло и да прочете новината.

***

Бука се надигна от камъка, който му служеше за легло и се показа в рамката на вратата на квадратната си къща. Преди време в рамката имаше врата – стъклена – но постоянното отваряне и затваряне на тежкото стъкло изморяваше Бука и накрая той махна вратата. Сега тя лежеше върху пясъка зад къщата и понякога Бука я ползваше рано сутрин, за да лежи върху нея и да се пече на слънце. Там, зад къщата, лежеше и стъклената вътрешна облицовка на къщата, която Бука също не хареса. Беше изключително нефункционална, а и боята, с която бе боядисана, миришеше неприятно.

Бука прекрачи прага и стъпи на пясъка. Слънцето вече го бе затоплило приятно и Бука с удоволствие зарови и размърда в него пръстите на краката си. После направи две крачки и приседна с лице към изгрева. Дюните блестяха във всички цветове на дъгата.

Сутрините бяха единственото време на света, когато Бука не се чувстваше сам.

***

„Продължава издирването на Малкия Картоф, търсен за убийство”, прочете Бука цялото заглавие. Заля го вълна на огромно разочарование. Защо, да му се не види, защо? Пак някакъв картоф, пак някакво убийство! Как не беше пък новина за нещо друго, нещо... е ами, такова, друго! Бука сам се учуди на собствения си гняв – какво заглавие, в края на краищата, бе очаквал? Бука не знаеше. Но определено не беше за продължаващо търсене на някакъв Картоф. „Хайде, Бука”, рече си, „трябва да се сетиш какво искаше да прочетеш в края на това заглавие! Трябва да има нещо друго, което хората да продължават да търсят! Нещо различно от картоф-престъпник. Но какво?” И Бука се загледа през прозореца на офиса си, ъглов, на последния етаж на най-модерната офис сграда в София.

***

Слънцето бързо се издигна и заля пясъците с белите си лъчи. Само след час жегата щеше да прилича на разтопен метал. Бука усети горещината с клепачите на очите си. Не беше ял и не беше пил истинска вода от дни и усещаше как силиците напускат изпосталялото му тяло. Разрови пясъка пред себе си на дълбочина една педя, където още имаше хладина, и легна по корем във вдлъбнатината като в малък, плитък гроб. После надигна глава и зачака Надеждата.

***

През прозореца на офиса си Бука виждаше няколко високи крана, плоските покриви на околните сгради, някои от тях с басейни и изкуствени градини, а в далечината – планината, обвита в многоцветен смог. Всичко беше малко размазано в жълтеникави оттенъци, тъй като стъклата на прозорците бяха покрити със ситен, почти невидим прашец. Той бе пристигнал преди няколко дни с поривите на бурен южен вятър. Синоптиците твърдяха, че бил прах от Сахара. „Какъв ли е на вкус?”, запита се Бука и, сам изненадан от себе си, открехна малкото крило на прозореца, което за безопасност се отваряше само няколко сантиметра, измъкна ръка навън и очерта с пръст кръгче върху праха от външната страна на стъклото. После нарисува седем чертички, които излизаха от кръгчето навън. Получи се слънце. Бука прибра обратно ръката си и след миг колебание изплези език и облиза пръстите си. Най-напред му се стори, че прахът няма никакъв вкус, но после усети... Усети нещо, което не можеше да се опише – то не беше вкус, а беше някакво познание с червеникав цвят и лимонови очи. Бука дълго се взира в пръстите си, като премляскваше с устни. Когато вдигна отново очи към планината, Бука видя как над нея бавно се издига нов, необичаен облак с ярко бял цвят. Тогава Бука разбра какво е другото, онова, което очакваше да прочете във вестниците, в книгите, да види във филмите и в очите на хората, онова, което се надяваше хората все още да търсят и чието очакване така го бе развълнувало в половинката на едно новинарско заглавие, което после се бе оказало толкова разочароващо...

В този момент мислите на Бука бяха прекъснати от първата ударна вълна...

***

Надеждата се появяваше всяка сутрин по едно и също време, някъде на хоризонта. Тя приличаше едновременно на море, дървета, трева и планина – живи, хладни и прекрасни. Бука се бе опитвал много пъти да я достигне, но никога не успяваше – тя все се отдалечаваше, смаляваше се и накрая изчезваше в непоносимата жега, а Бука едва се довличаше обратно до квадратната си къща и с строполяваше върху камъка, който му служеше за легло и който изсмукваше огъня от слабото му тяло.

Въпреки тъгата, че не може да я има, Бука не преставаше да чака Надеждата всяка сутрин, точно преди голямата жега – и всяка сутрин очакваше Надеждата да му върне някакъв спомен за онова, което Бука бе, което е бил и което щеше да бъде.

Бука усети болка в гърдите си и леко замайване. Езикът му лепнеше от сухота. Той разбра, че тази сутрин щеше да срещне Надеждата за последен път.

***

Бука усети хладината върху небцето си и чак когато свитото му в спазъм гърло се задави, той разбра, че някой наливаше насила вода в устата му. Отвори очи и разбра, че все още лежеше по гръб пред къщата си, но над него вече падаше приятна сянка. Някой бе опънал старо, синьо палтенце между стряхата и две кактусови стебла, така че да предпази Бука от ярките лъчи на пустинното слънце.
- Как си? – гласът беше мек, тъничък и леко уморен.
Бука изви глава по посока на гласа и видя рошава, кестенява глава и светли очи, които го гледаха тревожно. Бука се надигна и седна под сянката.
- Благодаря – рече.
- Няма защо. По-добре ли си?
- Мисля, че да.
- Тогава бих искал да те попитам нещо.
Бука се замисли.
- Съжалявам, но аз нищо не знам. Мисля, че някога съм знаел едно-две неща, но сега не ги помня. Дори не знам кой съм аз.
- А, това е лесно! – усмихна се момчето и погали Бука между щръкналите уши. – Ти си една симпатична малка лисица, която живее в стар телевизор!

Приятен хлад заля Бука. Той помръдна с нос и се усмихна за пръв път от много време, а после близна малката ръка на своя спасител. Тя ухаеше на червено знание и на лимонови очи.
- Мисля, че знам кой си – каза той. – Можеш ли да ме опитомиш и да ме заведеш до Надеждата?