Обримчва животът ни дните в зиг заг,
като мъниста търкулват се пак
ту едри, ту дребни, сладки, ту жлъчни,
кръгли, ръбати, ту многолъчни.
Ту облак навъсен намусен и с хъс
залива ни с пареща лепкава мъст.
Ту слънцето топло и с нежни лъчи
гали, разчувства, прозира с лъчи,
в душите ни свити, обвити от срам,
че лоши сме толкова, липсва ни свян,
да бъдем Човеци, да молим за прошка,
годините смилат и ето ............си точка.
Кога ли и как ще да бъдем до гроб,
жадни и търсещи нива и брод
на обич, разбиране и толерантност?
Движим се мудно с охльовно бавност.