автор: papacot

В градината на цъфналите залези,
под клоните, премрежили звездите ни,
едно дете само се е наказало –
да си играе с времето на питанки:

Кога ще остарея като теб и аз?
Да чувам простосмъртните ти викове?
А времето рисува изгрев в бял контраст.
И отговаря: “Не, не питай!... Никога!”

Добре, не питам, няма ли да спреш при мен?
Тъй, както някой миг при някой Фауст, а?
“Зелен си, синко, виждам колко си зелен.
Ще ти изпратя дишане “уста в уста”…