автор: ringo

В началото трябва да кажа, че тази случка е станала с баща ми, а не с мен.
Аз само ще водя разказа от първо лице, единствено число - т.е. от негово име. По онова време аз още не съм бил роден.
"Служех в товарната батарея и се занимавахме главно с конете - обслужвахме ги, както се казва "от-до". Грижехме се за тях повече, отколкото за себе си - хранехме ги по график,почиствахме им, чистехме самите тях, разресвахме им гривите и т.н. - като млади невести ги гледахме, дето има една дума. За здравословното им състояние отговаряхме целокупно с ветеринарния доктор.
Имахме един взводен, лейтенант, който ни побъркваше по устав, ако нещо не е наред. За стар - не беше стар, да има, да няма - 24-25 години. Но мераклия за служба - колкото щеш.
Сутрин на развод се строявахме с конете. Войник - и до него коня, който му е зачислен. Стоим ние в строя и чакаме да почне развода. Изведнъж иззад десния фланг изскачаше взводния и изреваваше команда. Беше нисък, затова се повдигаше на пръсти, та да си вдига ръста, с дебели мустаци за тежест и червени бузи, които когато ревеше команда ставаха като кръв.
Та появяваше се той, минутки преди да дойде командира на батареята, поглеждаше строго първата редица коняри, и изреваваше: Мииирно! Свободно! Почеши коня!
После идваше батарейният, командата се повтаряше отново в същия ред и денят започваше нормалния си ритъм. Така в шеги и закачки, както се казва, минаваха дните ни в товарната батарея.
След демобилизацията се разпръснахме насам натам и си изпогубихме дирите. А какво ли стана с нашият взводен, хич и не ни интересуваше.
Веднъж отидох по работа в едно учреждение. Сериозно такова - със счетоводство, деловодство и всичко, което се полага. Правех си аз там справката, за която бях дошъл, когато изведнъж вратата на стаята се отвори и познат глас изрева: Мииирно! Свободно!
Чиновниците уплашено погледнаха към вратата, погледнах и аз. Какво да видя - нашият лейтенант, още по-дебел и накръвен, само че цивилен, гледа строго подчинените си. Очаквах всеки миг да изреве и останалата част на командата, но той не го направи. Като видя непознат в стаята, посмекчи малко израза на лицето си и под дебелите мустаци вече по-благодушно повтори: Свободно, свободно. - И с ръка разреши на чиновниците да не стават.
След демобилизацията имаше такава практика бивши военни, офицери, де, да се назначават тук-там на началнически длъжности, за да им се намери работа, подходяща за квалификацията им. Щото те, освен да командват, друго не можеха да правят.
Та мислех си после за нашият взводен. Колко ли време му е трябвало да се освободи напълно от старите навици и команди, и дали първите дни на новата служба не е изревавал по навик пълната команда: Мииирно! Свободно! Почеши коня!
Пък и така да е било, викам си, какво толкова - ами човешко е. Свикнал човекът да командва - що конете, що хората. Чунким, голяма разлика има! То така са разсъждавали сигурно и тези, дето са го назначили.
Така де! То пък съвсем без команда и не може, ще се разхайти това чиновническо племе! Друго си е като по някое време сериозен глас изреве такава една команда "Мииирно! и ...каквото следва още там...както си е по устав. И както си се задълбочил я в някое четиво, я над някоя кръстословица, ловиш си бримките на чорапите, или рисуваш портрет на колежката отсреща, ще се смързнеш от страх, кръвта ти наобратно ще започне да тече, а може и да запелтечиш даже.
Пък, ако няма кон до тебе да почешеш, според командата, поради невъзможност, ще почешеш нещо друго, голото си теме, например. Така де, това са подробности! Важното е да имаш страх и респект от началството и да си гледаш съвестно работата. Но без команда хич - не може! Дисциплина трябва да има и ред!
Мииирно! Свободно! Почеши коня!"