автор: nikoi

Като сиротно пале се е свило утрото пред портата.
Аз ще го приютя- далеч ще му намеря дом.
Ще позабърша от очите си съня и ще отворя-
и този ден ще се промъкне крадешком.

Прескочил част от себе си, ще ме гости със пладнето-
бял резен слънце ще преглътна и ще се заслушам:
дърветата ще си въздишат нещо важно,
а тъмното огнище ще си спомни пушек.

И прашните портрети ще ми се усмихнат
със бъдеще и минало в луничките и бръчките.
Ще закръжа над себе си, до шепот ще притихна
и във несбъднатия огън ще подхвърля съчка.

Половината ми свят ще гледа мълчаливо от стените-
седем студени стола около диска на масата
и седем чаши с вино ще очакват, ненапити,
да стоплят устните на моите приятели.

И аз ще чакам, за да ги гостя със слънце,
а сивото огнище пепелее споменно.
Дано не чакам седем вечности да се завърнат
в ръце понесли утрото прогонено.