автор: tiamat

Дознател Райчев се опита да прикрие умората си. Беше петък, малко преди края на работния ден, а тепърва му предстоеше разпит на обвиняем.
Неприятни му бяха делата за транспортни престъпления, а току- що беше повдигнал обвинение по едно такова дело и му предстоеше да проведе разпита. А след това щеше да отиде в някой бар и да отпусне. Тежка седмица беше.
Погледна обвиняемия:
-Разбирате ли обвиненнието,правата си на обвиняем, Признавате ли се за виновен по повдигнатото Ви обвинение по чл.343,ал.1,б.б, вр. с чл. 342,ал.1 от НК. Ще ползвате ли адвокатска защита?- протоколно издекламира Райчев.
-Разбирам го и няма да ползвам адвокати. Не се признавам за виновен, всъщност...все ми е тая.
-Или се признавате, или не!-отсече Райчев
-Добре...да, ако ще е по-добре... Да, признавам се.
-Ще давате ли обяснения.- изрече машинално стандартните за всеки разпит въпроси Райчев- Искам да уточня-не сте длъжен да давате такива,които Ви уличават в извършване на престъпление.
-Това не е престъпление,тази катастрофа ме спаси. Наистина ме спаси, но най-много ми тежи,че можех да убия други хора.
- Тоест не разбирате,че сте извършили престъпление, така ли да Ви разбирам?-подразни се Райчев.- престъплението Ви се състои в това,че сте управлявал моторно провозно средство и по непредпазливост сте причинил средна телесна повреда на...
- Разбирам го това! Вече ми го прочетохте.
На дознателя малко му дожаля....на всеки можеше да се случи, за това не ги обичаше тези дела. Нямаше как да се сравнят крадецът грабежлията, или убиецът с катастрофиралия на пътя, онези си бяха истинските престъпници...
- Да преминем по същество-към разпита. Обяснения ще давате ли?
- Ще дам обяснения. Пътувах с колата...неопитен шофьор...млад. С цялото си семейство. Беше тъмно,валеше. Въпреки недобрата видимост, съзрях някой на пътя. Махаше на стоп. Спрях. Не знам защо. Още не мога да си го обясня. По принцип не спирам...Жената се качи, на предната седалка, отзад пътуваше моята,за да гледа децата. Каза ми за къде пътува, по-нататък и адреса си каза,обаче не го помня след катастрофата. Град Самоков не беше точно в нашата посока. Въпреки това,реших да се отклоня-да я закарам, нямаше за къде да бързам. От рожден ден на тъста се връщахме. Много роднини се бяха събрали, хапнаха, пийнаха, а аз- ни в приказката им взех участие, ни ракията пробвах, че жената няма книжка, трябваше да си ги прибера. А и са ми досадни тези семейни сбирки, уж близки хора, пък... Имах нужда да се отърся от досадата, така че си казах, ще отбия, ще я закарам.
-Да...какво се случи после?
-Нищо...пътувахме. Беше дълго пътуване...същевременно кратко. Приятно. Толкова приятно, че не ми се искаше да стигаме бързо до мястото, за където пътуваше странницата. Имах усещането,че ако слезе от колата, никога повече няма да я видя. Усещане...нали разбирате... А исках...
-Разбирам...разбирам-полуиронично отговори дознателят-Продължете нататък.
-Разговорихме се. Приказката ни вървеше леко. Знаете ли...има хора, които познаваш от десет години и въпреки това не ги усещаш така близки. Нали ме разбирате?.
-Разбирам, разбирам...А самата катастрофа, нещо за нея...?
- Ще стигна и до нея...Все повече се увличах от това,което тя ми говореше, погледът ми търсеше нейния. Чак сега осъзнавам,че не съм гледал толкова пътя,колкото нея.
- О,а какво Ви говореше тя?- попита Райчев, по скоро защото му беше станало любопитно, отколкото,че имаше нещо общо с делото.
-Не помня думите й, но осъзнах,че е самотна. Много самотна. Качи се пияна, а докато пътувахме продължи да се налива безобразно. Каза,че е бивша проститутка. Подчерта-бивша. Не й повярвах, за бившата, де. Не ме интересуваше. В нея имаше нещо...нещо много.
„Поредният балък...”- помисли дознателят.
-Говореше ми много докато пътувахме. По-скоро ми говореха очите й. Може би пламъкът й е бил от алкохола.
-Може ли да се съсредоточим върху данните по делото- настоя Райчев.
- Да, да. Това са данните по делото, но Вие не разбирате...
„Охххх!”. Райчев погледна скримом часовника...
-Разбирам... Продължете.
-Това пътуване беше цяла вечност, нали разбирате...можеше да продължи дълго...много дълго. До смърт. А аз съм жив и съм тук. За мен това е важно. Можеше...да бъде по-лошо. След катастрофата...аз няма да я потърся. Беше илюзия,в която повярвах. Абе,да си кажа честно, налапах въдицата като шаран. Исках да й се обадя. Даде ми телефон. Сто процента щях да се обадя.
-Какво....?.
-Не ме прекъсвайте! На нея също й беше приятно. Каза,че с никого не е могла да споделя така...е, на това й повярвах тогава.
-Е, какво ви сподели?-попита Райчев с раздразнение.
-Не помня.. А и няма значение. Важното е друго...
-Дааа.... Да продължим за самата катастрофа. Казахте,че когато сте спрял е валяло.
-Валеше през цялото време. Път-като по вода,но...хлъзгав, зависи от гледната точка... Нали знаете. С недобра видимост. Нощ. Отзад децата и жената вече се унасяха.
-Жена Ви...
-Добре е, слава Богу. Ужасен шок преживя след катастрофата, но...минава.
-Това е добре. За малко да я убиете. И нея, и децата Ви. Това Ви го казвам, не като обвинение,от чисто човешка гледна точка. Не сте бил пиян, пробата е отрицателна, колата е била наред....Невнимание от Ваша страна, неспазване на правилата за движение по питъщата, това ви е „подхлъзнало”.
-Да... размина се. Те спеха, както казах, а ние говорехме...Беше...като сън. От една страна ми се искаше да пристигнем по-бързо. Тази ме беше омаяла. Натиснах по-силно газта. След това ми хрумна,че мога да я оставя на пътя. Не ме интересуваше. Вече ми беше трудно да управлявам автомобила в нейно присъствие. По-нататък щях да й се обадя. Със сигурност. Тогава помнех телефона. Натиснах спирачката, на тя отказа. Не можех да спра.
Райчев разлисти папката с материалите.
-От техническата експертиза е видно,че автомобилът е бил в изправност. Можели сте да спрете, дори в тези метеорологични условия.
-Не можех, опитах няколко пъти. Всъщност, минути преди катастрофата самата тя ми каза,че иска да я оставя на пътя. В колата й било някак задушно...топло. Много топло, щяла да продължи с друг автомобил. Омръзнало й да си говорим. Каза,че ме чувства прекалено близък, за да продължим... Не знам. Не мога да си обясня. Тогава натиснах спирачката рязко...всъщност дори не съм сигурен дали не натиснах газта, толкова ми стана...болно. Не прецених пътя, завоят беше доста остър и поднесе...загубих управление. След това-нищо не помня.
-Не помните,поради безсъзнанието и кръвозагубата. Лекарите едва са Ви спасили.
-Лекарите... Оставете ги, те просто са си свършили добре работата. Спаси ме именно това безсъзнание. То ме спаси!.Не си спомням дори лицето й...
- Не Ви разбирам. Не,че има отношение към делото, но...
-Прав сте...няма. за това няма да ви обяснявам. Събудих се...нов, това имам предвид. Знам,че и тя е зле. Но кракът й ще мине. Просто временно обездвижване, след това пак ще тръгне.
- Трайно обездвижване!
- Да...трайно. Така го водите Вие. Друго имах впредвид.
-Имате ли нещо да добавите по случая- дознател Райчев. Вече едва сдържаше гнева си. Часът беше 18.30, пиеше му се нещо силно.. Утре беше събота, чакаше този ден от две седмици, щеше да вземе сина си, да ходят в Макдоналд’с, след това в някой парк, след това...след това щеше да се зарови в делата си за нови две седмици...а вечерите щеше да дави в алкохол. Напоследък пиеше много. Само в събота не посягаше към чашата.
Изпрати обвиняемия до входа. Заключи кабинета и си тръгна. Обеща си да не мисли за катастрофата. Беше му неприятно. Погледна телефона. Не искаше да ги притеснява. Петър имаше нов... Как ли го нарича? Отхвърли мисълта, толкова беше болезнена.Стана му горещо, забърза крачката. . Щеше да се обади утре. Или направо щеше да отиде да го вземе, все пак Петър беше неговият син. Имаше право, те знаеха, чакаха го.. Сети се за обвиняемия...с някаква неразбираема завист. Влезе в бара и си поръча водка.После още една. Дожаля му за самия себе си, макар да знаеше,че той беше виновен за развода.