автор: dimitech

Втория ми по гадост автостоп – оценен със сребърен медал в личната ми автостопаджииска олимпиада е отново по същия маршрут.

Смолян – Пловдив.
И отново дъжд.
Отново есен, тоя път в 4-ти курс.
Вече „старо куче” в автостопа, научил съм си урока винаги да имам пари в мен, па ако ще и края на седмицата да е...
А в четвърти курс вече и бачках, та си докарвах по някой лев отгоре...ей така – на един млад мъж никога не са му излишни парички...

Вися си аз на „стоянката”, стандартната стопаджийска конфигурация, якенце, сака червения със светлоотразителните белите ленти на гърба, много ученички, много дъжд, много коли, много висене.

Ясно е като бял ден какво се случва – момичетата се качват, аз оставам, и така, колелото се върти...
В един момент случайно оставам сам.
Газка. Синя бордова, с брезент.
Трима в кабината.
Брадясал подпухнал шофьор ми дава знак да се кача отзад.
Чувам как извиква „Забърдо!”
Аз кимам утвърдително и се мятам.
Ще ме свали преди Хвойна, на рибарниците.
Мятам се отзад през канатите, хвърлям сака на дюшемето на каросерията и сядам на него.
Минаваме около 20 метра и УСЕЩАМ какво не е в ред.
Прасета.
Тая ГАЗ-ка е возила прасета. Преди мен.
Преди известно време.
Прасетата са си отишли, но присъствието им е останало.
Амонячното им присъствие е останало. Метановото присъствие.
Чисто свинското им присъствие е останало.
Дюшемето е добре изметено и сухо, но прасетата си се надушват.
И..направо си лютят на очите.
Премествам се по-към задния капак, да ме вее вятъра.
Гадно е.
Мокър съм и ми е студено, но нямам кой знае какъв избор.
Или чист въздух и студ – или прасета и топло.
След незнам колко време спираме на Пампорово. Качват се още двам астопаджии.
И те като мен умрели от студ.
Лафим си.
Те пушат.
В тоя момент ми се иска и аз да съм пушач...
Спираме на разклона за Забърдо, обичайните благодарности, махаме с ръка за чао на шофьора и компанията му и зависваме под дъжда.
Спират ни сравнително бързо.
Няколко коли...
Пътя между Смолян и Асеновград е само завои и няма видимост; Но участъка на разклона за Забърдо е дълъг и прав и има добра видимост. Шофьора те вижда още от километър и (надяваш се) си казва „Ей, тия момчета са умряли от студ в тоя дъжд, я да взема да ги взема.”
Лошо.
Взимат ни. Няколко коли...
И тримата.
И с ругатни ни свалят.
„Мизерници миризливи...вие баня не знаете ли какво е...”
Толкова сме привикнали с миризмата, че просто не ни прави впечатление.
Просто не я забелязваме.
Дъжда и праха от присъствието на прасетата под брезента на каросерията са си свършили работата. Доста добре.
Пеша от разклона до Хвойна...няма и 5 километра.
И тримата имаме достатъчно пари за автобус до Пловдив. (Автостопаджииска солидарност, рядко срещано явление...).
Дотук – добре.
Спира автобуса (претъпкан с прибиращи се ученици).
Давам си билетите, качваме се, минаваме назад и...”МИЗЕРНИЦИИИ...МИРИШЕТЕ ГАДНОООО!!!!”...

Свалиха ни.
Просто ни свалиха от автобуса.
Имахме кратка разправия, ама срещу един разярен шофьор и 70 разярени ученика в 52 местен автобус (Чавдар – Шкода, дърт барутник) не можеш много да се кежиш.
Поне ни върнаха парите за билетите...
Два часа по-късно ни спря друг камион, обяснихме на шофьора ква е хавата с миризмата и ни качи в каросерията.
До Пловдив.
Минах пеша от гарата до „Смирненски” още 5 километра.
В 12 вечерта няма градски транспорт.
А такситата...най-много някой бой да изям...
Нашите бяха се поболяли.
Като се прибрах ме чакаше страхотен скандал.
Бурята обаче се размина.
Органичната химия победи.
Намъкнах се в банята заедно със сака и с якето...