автор: tiamat

Къде си, либе, Ивано,
утре е, либе, Ивановден,
та съм се сетил за тебе...
Години, либе минаха,
и все по-редко се сещам.
Но като влезе виното
горчи ми либе...
Гори ме.
От как ме, либе, остави
се скитах много, самичък,
но лани либе, лани
и аз се, Ивано, задомих.
Детенце, либе, роди ми се,
да чурулика из къщи.
И веч не проклинам съдбата,
че ме от тебе раздели.
Жена, Ивано, имам си,
и добра, и хубава.
Сал си кълна душата,
че ми горчи от виното,
като се сетя за тебе.
Дали си, Ивано, щастлива
от как вашите те дадоха
за злато и почести...
Аз да ти кажа право
Сега си идвам от вази,
че съм се, либе, сетил...
Но портата ви желязна,
оградата ви - висока.
На пръсти се либе надигнах,
Прозореца ти да видя.
Небето, Ивано, допрех,
Тебе те не видех.
Тогава се либе заслушах,
поне да чуя песните ти.
Но зад тая дебела ограда,
чух само лай на зли кучета.
И си тръгнах по пътя.
Дете си, либе да гушна,
славей да ми попее.
Винце да си налея,
Че утре е, либе, Ивановден...