на ръцете, които вдъхват живот на пръстта
и очите, които виждат красотата.
приказка за белокосия цветар
Имало някога едно царство, в което не стъпвал ни един чужденец. Отбягвали го странниците, керваните го заобикаляли отдалеч, дори птиците не прелитали над него, а името му се споменавало само шепнешком. Безброй легенди се разправяли за това царство и всички били от ужасни по-ужасни. Не пеели птици в сухите му гори, облаци прах вдигали ветровете над безкрайните му пусти полета, остри камъни покривали неравните пътища, мъртвата пръст не раждала нищо, а вратите и прозорците на порутените къщурки били винаги здраво залостени. Хората се гледали изпод вежди, с недоверие и страх в очите и бързали по своя път без да се поздравяват. Ледени ветрове духали през цялата година тук, а ниско над земята, като непробиваема стена се стелели черни облаци и не пропускали ни един слънчев лъч. И в най-топлите дни на лятото тегнели тежките им сенки, а нощите били непрогледни. Ето защо наричали това царство-Черното царство, а царят му-Черният цар.
Коравосърдечен и зъл владетел бил Черният цар. Налагал непосилни данъци на народа си той и хората живеели в страх, глад и нищета. Зловещите кули на замъка му, от който никога не излизал, се издигали тъй високо, че върховете им се губели в небето, а черните им сенки притискали тесните улички на столицата и къщурките, които едвам се крепели да не паднат.
Една къщурка, обаче, се отличавала от другите. Съвсем мъничка била тя, но грижливо варосаните ú стени, били бели като сняг, а керемидките по схлупения покрив-чисти и подредени, но най-чудното в нея било, че цялата била отрупана с цветя. Малкият двор бил цял покрит от цветовете им. Цветя растели в пръстените гърненца по прозорците, между плочките на пътеката, дори в цепките по стените.
В тая чудна къщурка живеел един белокос старец. Слаб и бледен бил той. Нямал пари да си купи дори комат хляб и често не слагал нищо в уста по цяла седмица. Събирал гъби в гората, а от земята вадел сладки корени и така преживявал. Единствената му дреха била дългата му бяла като сняг риза, която всяка сутрин грижливо перял в потока, а студените зими прекарвал свит в сламената си постела, заслушан във воя на мразовития вятър. Всички го смятали за побъркан и му се пресмивали, но той кротко ги поздравявал, без да се сърди и макар животът му да не бил лек сините му очи винаги се смеели, а високото му чело не набраздявала ни една бръчка, сякаш бил най-безгрижния човек на света.
Чуден бил този старец, но най-чудното у него били дългите му до земята бели коси, сплетени в безброй тънки плитчици. Нежно докосвали те всяко цвете, когато се разхождал в градината си той, а то за благодарност вплитало в тях своя омаен аромат и където, и да идел старецът, след него се носел мирис на трендафил и теменуги, люляк и зюмбюли.
Дойдели ли празници пък, със сълзи в очите, той откъсвал най-красивите цветя и отивал да ги продаде на пазара «Купете си цветя,» викал «вижте колко са красиви» «Но защо са ни,» питали «те не се ядат, нито пък се пият?» «Какво е храната сравнена с хубостта на цветята? С храната ще зарадваш тялото, а с красотата ще наситиш очите и сърцето си.» И той протягал букета. «Ето, вземете и без пари. Та какво е празник без цветя?» Но те го подминавали с насмешка.
Угасвал деня. Тъмните облаци се обагряли в пурпура на залеза, в прозорчетата на къщурките заблещуквали лоени свещици, а белокосият цветар оставал сам всред пустия пазар, с натежало от мъка сърце и букет цветя в ръцете си. Тогава той бавно тръгвал в непрогледната нощ и вървял докато отминел града и стигнел полето. Там оставял цветята, присядал до тях и заговарял. «Простете мили, че умирате без да сте стоплили ни едно сърце. Простете ми, че не успях да отворя очите на хората за хубостта ви.» И той тихичко заплаквал, а цветята му прощавали и нечуто заплаквали с него, но вместо сълзи те разпръсвали упойващия си аромат в нощта и ухаели тъй хубаво, както не били ухали никога до сега, а вятърът поемал аромата им и го вплитал като последен спомен в косите на стареца. Но идвала сутринта и дали всичко от себе си, те лежели мъртви на земята. Старецът целувал едно по едно сухите им цветчета и по една горяща сълза капвала на всяко от тях. Сетне ставал и бавно се запътвал към дома си.
Отново дошъл празник и белокосият цветар тръгнал към пазара с букет бели маргаритки в ръце. Дълго стоял той без никой да го погледне, но когато деня бил вече към своя край, дочул детски вик. «Какви прекрасни цветя, мамо, виж какви прекрасни цветя.» Той се озърнал и видял малко момиченце с червени като пламък коси, което дърпало майка си за полата, а блестящите му очи гледали с възхищение белите цветове на маргаритките. «Нима най-сетне някой зърна красотата? Вземи, мило дете.» Зарадван стареца протегнал букета към него. Ала майката на детето отблъснала ръцете му, без да продума и двете отминали. Очите на момиченцето се напълнили със сълзи. Тогава старецът го настигнал и незабелязано мушнал една маргаритка в протегнатата му ръчица. То засияло от радост и притиснало нежно цветето до сърцето си. Но и този ден не продал стареца цветята и тази нощ пак седял при тях, когато умирали, но сега сърцето му било изпълнено с надежда, защото знаел, че има две очи, които не са ослепели за красотата. И пак дошло утрото и той целунал една по една мъртвите главички на маргаритките и се прибрал у дома си.
Една привечер обаче на вратата се почукало. Той отворил и видял на прага момиченцето. Червените като пламък коси закривали наведената главица, a ръчичката му била здраво стисната в юмруче. То вдигнало към него разплакани очи и бавно разтворило пръстчета-в дланта му лежало повехналото цветче на маргаритката. Добрият старец го погалил по главата и рекъл. «Не плачи за повехналото цвете, мило дете, а го остави в градината. През зимата дебел сняг ще го покрие, за да даде то силите си на пръстта и вълшебството на пролетта да роди ново цвете. А сега ще ти дам друго и то ще е щастливо, че те радва с хубостта си.» И той откъснал най-хубавата маргаритка и я дал на момиченцето. То го погледнало с големите си красиви очи и зарадвано се втурнало към дома си. От тогава идвало всеки ден и оставяло една повехнала маргаритка в градината, а старецът му откъсвал нова. Обикнал много той малкото момиченце и то също го обикнало. «Скъпи дядо.» му казвало всеки път, щом го видело и го прегръщало с малките си ръчички, а той го погалвал по червените като пламък коси «Мое мило дете.» И двамата дълго седели всред цветята в малкия двор и си говорили. Разправял старецът за чудните дни, когато слънце греело над земята, птички пеели в небето, а по полята цъфтели цветя. За времето, когато хората се обичали и били щастливи. Разправял той и за това, как злият Черен цар завзел престола, слънцето се скрило зад тъмни облаци и не се показало повече, птичките отлетели, а цветята повехнали. За това, колко дълго плакали хората, докато очите им пресъхнали и ослепели за красотата. По цели дни седели белокосия старец и малкото момиченце, разправяли си хиляди неща, смеели се и мечтаели, и в тези щастливи минути сякаш наистина слънце грейвало над тях.
Един ден обаче, майката на момиченцето зърнала маргаритката в ръцете на дъщеря си. Досетила се кой ú я е дал и много се разгневила. Не искала тя детето ú да дружи с побъркания старец. Изтръгнала цветето от стиснатите рачички и отвела детето в къщи, а от този ден, за да е винаги пред очите ú, го вземала със себе си, да ú помага на потока, където от изгрев слънце до мръкнало перяла чуждо пране, за да препечели нещо. За щастие, обаче, пътят им минавал покрай къщурката на стареца и всяка сутрин той виждал момиченцето, понесло тежък кош, да подтичва след майка си. Вечер пък, когато двете след тежкия труд се прибирали към дома си, той чакал пред вратата и се усмихвал. Момиченцето също му се усмихвало и на двамата ставало по-леко.
Огромно било Черното царство. Морета миели бреговете му, безброй реки напоявали земите му, издигали се планини, ширели се равнини, но алчността на Черния цар била безгранична. Нови и нови земи заграбвал той и нови народи поробвал. Жестоки и непобедими били войните му. С леден блясък лъсвали острите им мечове и разсичали костите, както сърп разсича крехки стебла. Реки от кръв потичали под тежките им боздугани и откъдето минели, вопли и плач огласяли въздуха, а черните облаци ги следвали и покривали с непрогледна пелена опустошените земи.
И ето, отправли се Черните войни към Севернита царства. Нови земи превземали по пътя си и нови народи поробвали, а черните облаци се разстилали над тях през нощта и те усъмвали без слънце. Но един ден се завърнали разбити. Разгневил се Черният цар и ги пратил отново да се сражават. Но смело бранели Северните народи земите си и за втори път се върнали Черните войни разбити при своя цар. Побеснял той от гняв и за трети път ги пратил към Северните царства. Но обичали Северните хора земите си и любовта превръщала гърдите им в стомана, а тоягите заменяли строшените мечове. Падали те пронизани, но отново ставали и се хвърляли в боя. Дълги дни продължила жестоката битка, черни кърви напоили земята, отдръпнало се небето от тътена на стоманата и за трети път, оставяйки безчетни жертви, Черните войни отстъпили.
Като чул за третото поражение на войските си, Черният цар побеснял от гняв. Извикал най-бързите си вестоносци и им наредил да оповестят, че след девет дена ще говори пред народа. Изтърколили се уречените дни и на площада в сянката на замъка се сбрала невиждана тълпа. Денят превалял вече, когато вратите на най-високата кула с трясък се отворили. Хората притихнали, вдигнали очи и зачакали, да зърнат своя цар, когото никога до сега не били виждали. Зафучал смразяващ вятър и в дълга черна мантия, високо, високо на своята кула той се появил. Черни като нощта коси се развявали над бледото му чело, безкръвните устни били стиснати в жестока усмивка, сиви вени пулсирали под сухата му кожа, а безцветните му очи хвърляли леден блясък. Един миг стоял така, неподвижен и страшен над стихналата тълпа, а сетне проехтял гласът му. «Печал къса сърцето ми, откакто войските ми се завърнаха, без да ми донесат победа. Затуй нареждам всички мъже, които могат да носят оръжие, всички момчета навършили десетата си година, както и всички девойки, навършили петнайстата, да бъдат сбрани тук-пред моя замък, за да се присъединят към войските ми и да тръгнат на нов победоносен поход.» След тези думи Черният цар огледал онемялата тълпа и отново изчезнал в кулите на своя замък.
Настъпила нощта, а сетне утрото и в кървящия здрач на новия ден, войници тръгнали от къща на къща и изпратени от молби и плач, отвеждали ту изплашено момче, ту просълзена девойка.
Белокосият цветар стоял на прага на дома си и гледал с ужас, когато от насрещната къщурка се разнесъл женски вик. «Моля, оставете детето ми. То не е навършило десетата си година.» Миг след това на прашната улица изтичало изплашено момче. Добрият старец отворил вратата на малкия си дом. «Ела.» В този миг към него се втурнали трима войници. Старецът скрил детето зад гърба си. «Имайте милост, момчето е още малко, не може да върти меча, нито да опъва тетивата.» «Махни се от пътя ни.» Но старецът не отстъпил. Опитали да го отблъснат със сила те и го заудряли с железните си щитове и дръжките на мечовете, но той не помръдвал от мястото си-неподвижен като скала. Войниците се спогледали. Злобни усмивки заиграли на лицата им. С леден блясък лъснали остриетата на копията и като отровните зъби на змия пронизали гърдите му. Топла кръв обляла бялата му риза, която и тая сутрин грижливо бил изпрал в потока. Краката му се огънали и без стон той се струполил.
Озверели, войниците затъпкали с подкованите си ботуши цветята в малкия двор, с тежките си боздугани сринали къщурката, а сетне грабнали разплаканото момче и го отвели.
Добрият белокос цветар лежал загледан нагоре, а алената кръв обливала гърдите му. «Защо ме прибираш, Господи, преди да съм отворил очите на хората за красотата?» В този миг дочул тих плач. Обърнал очи и видял малкото момиченце с червени като пламък коси. «Скъпи дядо.» И то се хвърлило в прегръдките му. «Мило мое дете.»
Дълго останали двамата така, прегърнати всред дъха на стъпканите цветя, радващи се на последните мигове, в които могат да бъдат заедно. Накрая старецът промълвил. «Не плачи, мило дете, а чуй какво ще ти кажа. Когато умра, отрежи косите ми и ги отнеси в полето, там ги изгори и пръсни пепелта, за да я понесе вятъра над цялото царство, заедно със спомена за дните, когато цветя покриваха земята.» След тези думи ръката му за последен път погалила червените като пламък коси, преди да се отпусне като прекършено стебло, теменужните му очи за последно погледнали милото личице, преди клепките да ги закрият завинаги и той издъхнал.
С треперещи пръсти момиченцето отрязало косите му и хукнало с все сила. Тичало то, докато отминало града и стигнало полето, а там коленичило на сухата земя и ги запалило. Плъзнали пламъчетата по тънките плитчици и след миг пред него останала да лежи само купчинка топла пепел. Взело я то в шепи и я хвърлило високо, високо. Подел я вятърът и пред слисаните му очи, макар само за миг черните облаци се отдръпнали и над тях засияло небето.
А пепелта се понесла с вятъра и нечуто зашептяла чудни разкази за времето, когато по полята цъфтели цветя. Сетне се спуснала над замята, целунала сухите клони на дърветата и се скрила в спящата пръст.
Дълги дни над царството кънтяли ударите на ковашки чукове-всички ковачи ковяли оръжие за предстоящата война и щом отминало лятото, безчетна войска, като море от блестящи ризници и звънтящи копия се стекла на площада пред замъка, където Черния цар от високата си кула дълго гледал бляскавите им редици, губещи се в далечината, а сетне вдигнал ръце и тържествуващ рекъл. «Вървете, мои войни и не се връщайте без победа.»
И тръгнали Черните войни, а земята се разтресла под тежките им ботуши. Но като лъвове бранели Северните хора своята родина. Дълги дни предсмъртни вопли разкъсвали небето, а звъна на стоманата нацепил земята, почервеняла пръстта удавена в кръв и отново разбити и опозорени Черните войни се разбягали, оставяйки безчет трупове по бойното поле.
Като разбрал за новото поражение Черният цар се затворил на върха на най-високата кула на мрачния си замък и сякаш изчезнал в тъмните облаци, в които тя се губела.
Настъпила зимата и студ сковал земята. Затворили се хората в своите къщурки и затреперали. Бавно се търкаляли зимните дни и за момиченцето, а болката от загубата на обичния ú старец се свила, скрила се дълбоко в сърцето, като малка черна песъчинка и сякаш се стопила. Но една сутрин, когато отворило очи, видяло през една пролука в затрупаното със сняг прозорче, да се процежда тънък лъч светлина. Скочило на крака, бързо изтичало на вън и не могло да повярва на очите си-черните облаци били изчезнали, сякаш никога не ги е имало и от синьото небе греело топлото слънце. Снегът се топял и тракал по капчуците, а земята била отрупана със стотици, хиляди, безброй нежни стръкчета. И в този миг един образ изплувал в очите ú-един старец в снежно бяла риза ú се усмихвал, а вятърът развявал дългите му коси и разпръсвал упойващ аромат на зюмбюли, люляк и рози. «Скъпи дядо.» И момиченцето хукнало по тесните улички и от всяка къщичка, покрай която минело излизали хора и невярващи се взирали в необятното небе над тях. А момиченцето тичало ли тичало, докато отминало града и стигнало полето, където при непожеланите мъртви цветя бил погребан белокосия старец. Там коленичило, заровило чело в пръстта и зашептяло «Благодаря ти, скъпи дядо, благодаря.» И от всички страни заприиждали хора и във всички очи заблестели сълзи и всички устни заповтаряли «Прости ни и благодарим.»
Още същия ден хората се сбрали и тръгнали да прокудят своя зъл владетел-Черния цар. В замъка, обаче, нямало никой, само на трона от чер мрамор, в локва зловонна жлъч, с пронизана гръд, лежал мъртъв сив гущер, а на сутринта, там където се били издигали мрачните кули, разцъфтяла градина от алени рози.
Малките зелени стръкчета, родени от спомените в косите на цветаря и топлата милувка на пръстта пък, за броени дни покрили поля, дворове и градини и из цялото царство разцъфели цветя. Дърветата се разлистили, в горите зачуруликали птички, а по поляните запърхали пеперуди. Усмивки засияли по лицата на хората и те заживели щастливо. Нови легенди се заразправяли за Черното царство, което вече всички наричали Царството на цветята. Отвред заприиждали хора, да зърнат чудото и ако пътят им минел покрай столицата, в отрупаното с цветя поле, можело да зърнат, коленичила пред малък гроб прекрасна девойка с дълги червени като пламък коси, да се взира нагоре в окъпаното в слънце небе и да вижда да ú се усмихват от там две сини, сини очи.
на теб,
и мен.
приказка за черния цар
Страшен бил Черният цар. Страшни били безцветните му очи. Страшни били тънките му безкръвни пръсти. Страшни били стиснатите му устни, щом усмивка ги изкривяла. Страшно пулсирали вените по бялото му чело, щом се разгневял, а беззвучният му шепот стисвал в мъртва прегръдка сърцата.
Страхували се от него хората, дори само щом прошепнели името му зад залостените порти на домовете си. Страхували се от него слугите и стаили дъх се спотайвали в тъмнината на сенките, щом чуели стъпките му да ечат по дългите каменни коридори. Сърцата на стражите сякаш спирали зад стоманените брони, щом черната му сянка се плъзнела край тях и леден повей докоснел челата им. Страхували се щом го зърнели, дори най-приближените му придворни, но никой не бил виждал Черния цар, когато в дългите, безлунни нощи тръгнел към покоите си, когато с тъжно проскърцване желязната врата хлопнела зад гърба му и той останел сам.
Тогава с белите си пръсти той отдръпвал една копринена завеса и в мрака засиявало кристално огледало. Той се взирал в гладката му повърхност, от отражението го поглеждали две помътнели очи и две сълзи заблестявали в тях. Съвсем еднакви на глед били те, ала ако едната била като най-чиста капка роса, запазила топлината скрита дълбоко в сърцето, то другата била като мъртъв къс кристал, студена и блестяща, като прозрачна капка змийска отрова, родена от сляпа ярост и безсилие. Скривал лицето си в длани тогава Черния цар, а гърдите му изгаряла страшна болка, разкъсани от безгранична злост и любов-една любов, пазена дълбоко в сърцето, защото някога Черният цар бил малко момче, способно да обича.
Слънчеви искри се къпели в очите му тогава, а в гарвановочерните му коси се оглеждала луната. Живеел с баща си в малка къщурка в гората, а майка си нямал-била издъхнала в нощта, в която го била родила.
А страшна била тази нощ. Тъмни облаци притискали земята, тътнели гръмотевици и изведнъж мълния разкъсала от край до край небето, подпалила покрива на къщата и пронизала тялото на родилката. В този миг се разнесъл детски плач-от мъртвата утроба на майката се родило момче, а на гърдите му пулсирал ален белег-неизлечим знак от тази страшна нощ.
Натъжен от загубата на жена си, бащата взел новородения си син и потърсил с него утеха в тишината на гората. Построил той малка къщурка за себе си и детето и двамата заживели необезпокоявани от никого. Дърветата ги дарявали с плодове, в шумата намирали гъби, от хралупите на дивите пчели вадели сладък мед, а в града за тях получавали всичко, от което имат нужда.
Растяло момчето под ласкавите сенки на гората, отваряло очи още с първия лъч на зората и бързало да нацепи дърва за огнището и да напълни празните стомни със студена изворна вода, а сетна хуквало към друга една къщурка всред гората, в която с майка си и баща си живеело малко момиче.
По цели дни двете деца се гонели и се криели зад дебелите дънери, изкачвали се на най-високите скали, от където се виждало далече, далече, хванати за ръце тичали из високите треви, или присвили очи се опитвали да погледнат слънцето. Търсели с поглед птиците, пеещи нейде в гъстите корони на дърветата, а случило ли се да се изгубят от поглед, ревели като диви зверове да се открият. Вечер пък скрити в клоните на някое дърво, гледали как гаснат пламъците на залеза, а момчето измисляло чудни истории. Падал мрак. «Време е да се прибираме, ние сме слънчеви деца.» И щом момчето изречяло това, двамата тупвали в меката трева и хванати за ръце хуквали по горската пътечка.
Понякога обаче студ сковавал сърцето на момчето. Ставали очите му като две късчета лед, а белегът на гърдите му започвал да тупти. Скривало се небето зад черни облаци и мрак притискал земята. Тогава изплашено то тичало при своята приятелка, а тя вземала ледените му длани в своите, любовта ú стопляла сърцето му и слънцето отново пронизвало мрака на облаците. «Благодаря ти, че спаси деня от мен.» Усмихвало се момчето и я целувало нежно по челото.
Така се нижели дните, но веднъж бащата на момчето отишъл до града и не се върнал. Цяла нощ го чакало то, но ето разведелило се, а него го нямало. Изтъркулил се втори ден, сетне трети, а той не се връщал, но привечер на четвъртия тихо се почукало. Зарадвано момчето се втурнало да отвори, но щом с проскърцване портата пуснала хладната нощ да нахлуе, то видяло на прага, прегърбена старица.«Ще откажеш ли подслон на една немощна жена в таз безлунна нощ, момче?» попитала. Момчето имало добро сърце и пуснало непознатата.
Почуквайки с тояжката си, тя докуцукала до огнището да се постопли. Дрипава наметка покривала мършавото ú тяло и скривала в сянка лицето ú. Пламъците танцували в огнището, а алените им сенки се гонели по стените, но и те сякаш не смеели да надзърнат под надвисналата забрадка. Било тихо, само клоните като нокти драскали по покрива, когато тя едвачуто заговорила. Момчето не разбирало ни дума от това, което казвала, но видяло очите ú в сянката на наметката-очи безцветни, като на слепец, от които две малки като песъчинки зеници блестели, втренчени в него. Тя бавно запристъпяла все по-близо и по-близо, а устните ú не преставали да редят неразбираеми слова. Клепачите на момчето натежели, светът сякаш се завъртял в тези две очи и то изгубило свяст.
Събудило се само в мрачна стая на ниско легло. Опитало да стане, но не намерило сили дори да помръдне нозете си. Скоро дочуло тихи стъпки, проскърцало резе и през ниска вратичка влязла старицата. «Къде съм?» запитало изплашено. «Не се бой, ти си в моя дом.» «Но аз трябва да се върна при баща си.» Старицата го погледнала и промълвила. «Нима не е достигнала до теб ужасната вест? На мен ли се пада нещастието да ти я съобщя? Онази нощ, когато похлопах на портата ти, аз идех от града и там научих, че намерили бащати мъртъв в гората. Сварила го нощта по пътя, гладни вълци го надушили и жив го разкъсали.» «Истина ли казваш?» Скрило лице в шепи момчето и горчиво заридало.
Истина казвала старицата, че били намерили баща му мъртъв в гората, но не гладни вълци го били разкъсали, а зли демони-тихи като повей, с очи бездънни като ледени кратери, слуги на старицата, която била могъща и зла магьосница. Била приспала с магията си тя момчето, а сетне на незримите си крила демоните го били отнесли у дома ú. Всяка вечер изгаряла в огнището стрък омайно биле тя и гъст, лепкав дим плъзвал към него, стисвал в отровна прегръдка гърдите му, изсмуквал силите му и отслабвал волята му, а демоните увивали с безкайните си прозрачни тела ръцете и нозете му, а с ледения си дъх затваряли очите му, доката властта на магьосницата сковала сърцето му. Така то останало да живее при нея.
Денем миело каменния под, носело тежки снопове дърва, подреждало и готвело, а вечер, щом свършело всичко магьосницата го учила на магиите си. Научила го да събаря птица с поглед тя, да спира с дъх човешко сърце, да се промъква като сянка и да кара водата да гори. През деня тя никога не си била у дома и нейните слуги-злите демони го пазели. Изплитали от змийските си тела плетеница те околу къщурката и не помръдвали. А прозрачни и безкрайни били телата им-прозрачни като рибя люспа и безкрайни като човешката завист. Нечути и невидени докосвали те всяко сърце и то раждало злоба и предателство.
Разгледало момчето цялата къщурка-влажните каменни стени, мрачните коридори, малките прозорчета зад които протягали криви клони мъртвите дървета, надвесили се над схлупения, покрит с каменни плочи покрив. Обходило всяка стая. Надзърнало зад всяка от вратичките, водещи към зимници и тъмни мазета. Било му забранено да отваря само една-най-малката.
Понякога, обаче, като нажежени зрънца пясък в очите му запарвали сълзи, натежавало сърцето му, като буца мъртва пръст, а от спомените му се усмихвало неговото момиче. Магьсницата, обаче, в миг улавяла мислите му и остра болка разрязвала гърдите му. Тогава задавено от гняв то хуквало, а очите му ставали мъртви, като два къса безцветно стъкло. В миг падал мрак, като че е настъпила нощта, а небето скривали черни облаци и удавяли земята с леден дъжд. Тогава на сърцето му олеквало, а аленият белег на гърдите му се очертавал с кръв на бялата, мокра от дъжда риза и над онемялата земя, като звън на стомана еквал смехът му.
Веднъж момчето се събудило посреднощ. Месечината надничала зад решетките на тясното прозорче и в меката ú светлина всичко изглеждало като в сън. Ослушало се и дочуло от нейде хрипливия шепот на магьосницата. «Таз рожба, чийто плач разкъса пръв нощта на мъртвата луна» съскала «ще донесе на майка си смъртта. Ще влее в него мрака свойта мощ за да превръща той деня във нощ.» След миг проплакали ръждиви панти, хлопнало се резе и тихите ú стъпки се отдалечили. Дълго чакало момчето и когато къщурката съвсем утихнала, на пръсти се прокраднало в коридора. Безшумно откачило резето и открехнало забранената вратичка, от която била излязла магьосницата. Стръмното стълбище го отвело в мрачно подземие. Огледало се. От безбройните лавици, стигащи чак до високия таван се хилили черепи и на трепкащата светлинка на свещта в ръцете му се кривели в ужасни гримаси. Тежък мирис се носел от безбройните стъкленици и шишенца. По стените висели сухи треви, а на каменна маса в ъгъла лежели пожълтели свитъци и разтворена книга, подвързана в овехтяла кожа. Щом я видяло момчето в миг забравило страха си, грабнало я и доближило свещта до ситно изписаните сякаш с кръв страници. Открило това, което било дочуло да изрича магьосницата и зачело нататък. «Небесен огън ще посрещтне този младенец и на гърдите му ще изрисува знак горещ. Ще го прегърне непрогледна нощ и ще роди в сърцето му безкрайна злост.» След този стих имало тънко изписана плетеница от гущери и тръни. Момчето обърнало страницата и зачело нататък. «На зла магьосница сърцето ако глътне той, безбройни демони ще го последват с вой и силите на злото ще владее тоя с две сърца да е безсмъртния владетел на света.» Ужасено момчето разтворило бялата си риза и се вгледало в аления белег на гърдите си. Вече знаело, че притежава могъща сила и се досетило, че магьосницата иска да я използва за себе си.
От този ден за да успее да се пребори с нея момчето всяка нощ тихо се промъквало в мрачното подземие, вземало дебелата книга написана от ръката на злото и подвързана с човешка кожа и четяло ужасяващи магии и запомняло дълги неразбираеми заклинания, а когато я прочело до край вече било млад и красив юноша. Ледения блясък на очите му като два къса кристал пронизвал до дъно човешкото сърце, устните върху бялата му кожа били алени, като капка кръв върху непокътнат сняг, черните като нощта коси се спускали до земята, а тънките му дълги пръсти грациозно придържали тежката черна мантия. Растял той и от ден на ден силата му ставала все по-голяма.
Един ден, след дълго мирно царуване добрият цар издъхнал и единственият му син трябвало да наследи престола. Коронацията била насрочена за първия ден на май за да започне царуването на младия владетел, както започва топлото лято. Но, уви, в навечерието на тържествения ден две черни сенки изпълзели от мрака на тронната зала-злата магьсница и нейният ученик. Безшумна като сянка тя се изправила пред младия принц и забила остри нокти в гърлото му. Верните стражи с извадени мечове се втурнали да му помогнат, но студените очи на момъка само ги стрелнали и те се струполили без стон. Магьосницата грозно се разкискала и се обърнала към златния трон, но на него, загърнат в черната си мантия вече седял момъка. «Как смееш?» Прегърбеният и силует се спуснал към него, а острите ú нокти посегнали да стиснат гърлото му. Спрял той леден поглед в нея, а на гърдите му, там където бил аления белег, между стоманените халки на ризницата се процедила капка кръв. Волята му сковала ръцете на магьосницата и тя паднала в нозете му. «Пощади ме.»захлипала, а лицето и се изкривило от страх. «Трябва ми сърцето ти.» «Ти си чел книгата.» с широко отворени от ужас очи изкрещяла тя, но гласът ú се удавил в кръв, когато той изтръгнал черното ú сърце. В този миг се разнесъл вой и земята затрептяла тъй както трептят камъчетата под прозрачните води на потока, когато безброй демони се заовивали околу него и безброй ледени очи се втренчили в лицето му. «Господарю, само глътни сърцето и навеки ще бъдем твои слуги.» Проехтели дълбоко от преизподнята безброй мъртви гласове. Опиянен от властта момъкът го глътнал. В миг остра болка разкъсала гърдите му и той се струполил. Загърчили се тънките му пръсти, размятали се черните му коси, а когато отново се надигнал от студения под, погледът му срещнал отражение в едно кристално огледало. Но от там го гледало ужасно създание, с кожа сива като на гущер и безцветни мътни очи. Ужасен той скрил лице в черната си мантия.
Настъпило утрото. Верните поданици в празнични одежди се отправили към тронната зала, но там вместо своя принц видели фигура загърната в черен плащ, всред глутница зли демони. И черни облаци прогонили раждащия се ден, мрак притиснал земята и всред трясъка на мълниите проехтял глас. «Аз съм вашия нов владетел-Черния цар.»
И наредил той да сринат до основи красивия палат и на негово място издигнал огромен каменен замък, с кули чезнещи в небесата. Покрил небето с черни облаци, за да не зърне никой грозотата му, строшил всички огледала и размътил всички бистри води, за да не му напомня нищо, за това че никога вече не ще посмее да покаже лицето си и ще остане вечно сам. Само едно огледало, скрито зад копринена завеса, запазил той-кристалното огледало, в което за пръв път разбрал съдбата си. И се скрил в мрачните кули на замъка си и не се показал повече. Крачел сам по дългите каменни коридори и тъгувал по изгубената си любов, а пламъка на злото пламвал все по ярко в самотното му сърце. Утеха му носели единствено непобедимите му войни, които в безсилната си злоба пращал да грабят нови и нови земи. Като глутница кръвожадни зверове се хвърляли в боя те, а злите демони се носели невидени над черните им редици, покривали небето с тъмни облаци и потапяли земята в мрак. И с всеки отминал ден Черното царство ставало все по-голямо и по-могъщо, до деня в който Черните войни се завърнали разбити. Разгневен Черният цар ги пратил пак и пак и накрая издал ужасната си заповед и тръгнали войници от къща на къща и отвеждали всяко момче навършило десет години и всяка девойка навършила петнайсет. Наплашен бил народа и безропотно се подчинявал на заповедта, единствен добрият белокос цветар се опълчил. Като научил за това Черният цар наредил да изгорят тялото му на площада, за да види народа как ще бъдат наказвани непокорните. Изнесли мъртвото тяло на стареца, крехко като пречупено стебло и тъжно без вълшебните коси, но щом запалили кладата, пламъците като аления цвят на мак се извили околу му без да го докоснат. Разпръснали тогава войниците тълпата, стъпкали огъня и захвърлили тялото в полето.
Отново била безчетна войската, щом към нея се присъединили момчетата и девойките на царството и плъзнали отново черните им редици, но се завърнат отново разбити. Не понесъл загубата Черният цар и се затворил на най-високата кула на замъка си.
Отминала студената зима и дошла сутринта, в която облаците се отдръпнали и слънце огряло покритата с безброй нежни стръкчета земя. Ярките лъчи заслепили Черният цар, и разгневен той скри очи с длан, но заедно с яростта в сърцето му се пробудил и спомена за толкова изгреви в горската къщурка на баща му, когато отварял очи с мисълта за своето момиче. Отдръпнал той длан от лицето си и всред ярката светлина я видял. Слънцето както преди вплитало лъчите си в косите ú, а очите ú го гледали с предишната нежност. Той разтворил ръце и тя се хвърлила в обятията му, но изведнъж лицето му се свило от болка и той видял кама забита в гърдите си. Очите им се срещнали пълни с болка и нежност. «Не можех да позволя гневът ти да пропъди отново настъпилия ден.» продумала «Не мога вече с длани да стопля озлобялото ти сърце.» Напоени от сълзи устните им се докоснали, пръстите им се вкопчили до болка, косите им изплели чудна плетеница. «Аз умирам, но не от раната в гърдите си, а защото ти го пожела. За любовта, която не успях да убия и за да не убия любовта.» И Черният цар разкъсал гръдта си и изтръгнал туптящото си сърце. «А този гълъб ще живее за да носи любовта ми.» И разтворил той кървавите си длани и от тях излетял снежнобял гълъб. Завъртял се над главите им и отлетял в окъпаното от слънце небе. Задавена от ридания жената се обърнала и хукнала по безбройните стъпала на замъка, та не видяла как Черният цар се отпуснал в трона си от чер мрамор и останало без любов тялото му се свило, кожата му посивяла и той се превърнал в гущер, а от разкъсаната му гръд потекла черна жлъч, от сърцето на магьосницата, което била пронизала камата.
А неговата любима тичала през полето, докато се струполила в пръстта, а нежните стръкчета околу ú се превърнали в макове и свели алени главици над нея. «Мога ли да живея без теб?» И клепките скрили красивите ú плачещи очи. Като камък полетял надолу и гълъбът и тупнал до безжизненото ú тяло.
А на високата кула кървите на Черния цар се смесили със сълзите на неговата любима, разпукал се твърдият гранит под тях и родил крехки розови стебълца. Корените им рушели камъка, бодливите им клонки изтръгвали железните решетки и на сутринта алените им цветове покрили руините на замъка, защото не спомените скрити в косите на белокосия цветар разрушили могъщото Черно царство, а любовта на Черния цар.