автор: HariMarSui

Детето обичаше да гледа албумите със снимки. Най- много обичаше онези снимки от голямото чекмедже на скрина. Те бяха стари, стари. Имаше непознати къщи, непознати улици и най- вече- непознати лица.
Лица на хора, които са живяли някога и са оставили след себе си тяхната фамилия. Знаеше, че те са били негови роднини, но все питаше:
- Кой е този чичко? Кое е това момиченце? Много приличам на него, но не съм аз, нали?
Майката обясняваше:
- Това е баба ти като малка.
- Толкова малка ли е била? И си е играла с кукли ли, като мен?
- Да, и с кукли си играла.- казваше майката.
- Тогава... искам да приличам на нея и когато порастна. Тя знае много приказки. От нея научих толкова много неща.
- Да. Ти ще знаеш още повече от баба си, защото всяко следващо поколение е по- знаещо и по- мажещо.
- О, това е мубаво. Само не го казвай на баба. Може да спре да ми разказва приказки. Може вече да не ме учи на нищо, защото като порастна ще зная всичко и още повече...
Прибираше снимките в чекмеджето и изтичваше при баба си за нова приказка.

Ники, и ти притичай при мен. Много си далеч. Няма те. Е, аз дойдох при теб с новата си приказка.