автор: dimitech

Пътувам.
Често пътувам.
И обичам да пътувам.
Напоследък съм се сдобил със собствен автомобил и пътувам с него.
Но далече, далече, преди почти 10 години пътувах доста на стоп.
Автостоп. Знаете как е – излизате на пътя, махате с ръка и се надявате да не ви качи някой сериен убиец.
Скоро возих двама поляци – момче и момиче студенти от околовръстното на Пловдив до околовръстното на София и карайки си с лафехме за автостопа като идея.
Разказах им за трите си най-нещастни автостопа, те горките умряха от смях...
И тъй като тва е една от любимите ми истории (за разказване) реших че е крайно време да ги опиша.

Започвам с третия си по гадост автостоп.

И така – Смолян, Ноември 1992-ра или 1993-та;
Петък.
Аз съм втори (или трети) курс ученик.
На квартира.
Парите за билет за автобуса за връщане са изхарчени още в понеделник.
В неделя вечер – изхарчени парите за почти цялата седмица, в понеделник остатъка.
Вторник – скука.
Сряда – глад.
Четвъртък – много глад.
Петък, училище свършва в един и нещо.
Аз съм кръшнал от последните два-три часа и вися на „мястото”.
Мястото е Т-образното кръстовище на стария център на Смолян, където минава целия автомобилопоток за Пампорово.
Няколко момичета също чакат на стоп.
Спират коли, качват ги, аз оставам.
Идват няколко други момичета.
Историята се повтаря...
И пак.
И пак.
Метеорологичната обстановка: Бога на дъжда по Дъглас Адамс пасти да яде.
Валят малки ситни капчици, така добре набиващи се през тънкото якенце, че прогизвам добре.
По някое време (някъде между осмата и десетата смяна на момичетата) на дъжда му омръзва да е дъжд и решава да се смръзне и да се превърне в лапавица.
Колебае се обаче.
Ту лапавица – ту дъжд.
Шофьорите, обаче не се колебаят. Абсолютно категорично качват момиченцата-стопаджиики, а аз си вися като замразен бройлер.
Някъде след два часа висена ме качват.
До Пампорово.
На Пампорово ме чака нова изненада.
Всички момичета, които минаха преди мен в Смолян си чакат автостопаджииския ред на „стоянката”.
Естествено – аз пак ще съм последен.
Пампорово обаче е сериозен курорт. Там няма лиготии с времето. Ако ще е сняг – сняг ще е.
Истински сняг.
Натрупва по раменете.
И по главата.
И замръзва.
Щото тва е курорт!
И снега не е просто сняг, ами го върти вятъра!
А там, точно под автогарата има много добро, постоянно течение.
Как не се е сетил някой да сложи електрогенератор с вятърна турбина – не знам.
А – освен момиченцата автостопаджиики, от Пампорово за Чепеларе се прибират и работещите в курорта. Пак на стоп.
Щот’ вече е към чет’ри и пол’вина.
В планината залеза идва рано.
Особенно през ноември.
Залеза дойде заедно с буса, който ме качи до Чепеларе.
За 4 часа минах 25 километра.
В Чепеларе има техникум по механизация на селско стопанство или нещо от сорта.
И голямо общежитие.
С много автостопаджии.
От там обаче имах късмет.
Качиха ме няколко коли, и така стигнах Асеновград.
В осем и петнайсе вечерта.
85 километра за осем часа е добро постижение.
Особенно ако вали.
И е ноември.
В Асеновград вече бях решил просто да се кача на електричката за Пловдив.
Прекосих на бегом половината град, за да успея да се докопам до влака в осем и половина.
В Асеновград е топло.
Там не валеше сняг. Валеше си най-обикновен късен мръсен градски дъжд.
Електричката си стоеше рутинно на втори коловоз и чакаше да мине една минута, да затвори врати и да тръгне за Пловдив.
Стигам с последни силички до перона, понечвам да се хвана за никелираната дръжка на вратата, да стъпя на стъпалото и да се кача във влака.
Вместо това се виждам как се хващам за на една жена стояща на вратата крака. Точно между глезена и прасеца.
Усещам кафявия и несгъваем чадър с желязна стърчаща пръчка отпред как ми се стоварва върху главата.
Няколко пъти, бързо.
Чуват се писъци, крясъци, аз ошашавен пускам прасеца и включвам на заден ход.
Тъкмо почват да се сипят закани, ругатни крясъци и писъци от околните и шума достига разрушителна мощ и се чува едно ФССССССССССССССССССС!
Пневматичните врати на електричката.
Автоматично се затварят.
Виждам как първо с един лек тласък „железния червей” отлепя от място и после с характерното виене се отправя бааааааавно към Пловдив.
Стоя си седнал в локвата, сака с мръсните дрехи и празни буркани виси на гърба.
Вече ми абсолютно все едно кво става около мен.
Изправям се и влизам в чакалнята.
Сядам до печката, която през миналата зима може и да е горяла и директно заспивам.
След половин минута (или след половин час) пристига дърт жепеец, които още се киска.
„А, бе момче…от 20 години работя на тая гара – такъв джумбуш не съм виждал, ела при нас да се стоплиш…”
Влизам при тях.
Наливат ми чай. „Чайче със зайче”
Смеят се всички.
Разказвам им за пътуването ми…
Пак ми се смеят…
А на мен ми се спиииииии….