автор: Slon-Madrigal

Петдневните протести срещу корпорацията "СетКом" бяха нещо невиждано. Сред организаторите имаше поне две от най-авторитетните групи в глобалната мрежа, една природозащитна фракция в Европейския парламент и неколцина сенатори.
За няколко дни във Ванкувър, сърцето на "СетКом" се събраха над двеста хиляди души, около града изникна голям палатков лагер.
Канадските медии коментираха, че това е най-големият засега протест срещу инициатива на правителството след събитията отпреди десет години, свързани с овладяването на климатичните промени. Разбира се, малцина се осмеляваха да напомнят открито в ефир за милиардите, които навремето Канада и още няколко държави поискаха и получиха именно от "СетКом" за овладяването на същите тези климатични промени. Миловидната говорителка тихо анонсираше репортажа:
- Инициативата на компанията за овладяване на пазара на работна ръка в развитите страни с цел стабилизиране на икономиката даде поротивоположен резултат, въпреки, че мина през долната камара на сената. По всичко личи, че обществото все още не е готово за драстични промени...
Пол скри екрана и се зачете в коментарите под видеото. За седем или осем минути се бяха събрали поне шестнадесет. Общо взето повечето застъпваха гледната точка на демонстраните във Ванкувър - всеобщото отвращение от идеята за внедряване на андроиди в обществените служби, засилваща се омраза към корпорациите и подозрения в корупция към правителството, имаше и неколцина анархисти.
Той отвори портала със сайта на протеста, набра паролата и веднага след това пусна програмата за неутрализиране на проследяващи агенти. Почти беше сигурен, че има такавиа - снощи Мария му беше писала в личната поща, че се съмнява в двама от предишните администратори на сайта и му беше пратила програмата. Докато тя се зареждаше, Пол се зае да разглежда последните постъпили видео и текст - информации от протеста.
Лентата с информацията се обновяваше на всеки тридесет минути. В момента вървяха репортажи от организаторите, показваха палатковия лагер, наброяващ поне 20 000 души. Имаше призиви за набиране на храна и одеяла, както и съобщения за изгубени деца, съобщения от градските власти за часа и мястото на разрешените от кметството ежедневни демонстрации. Организарите умоляваха хората да не употребяват силни алкохолни напитки и стимуланти, както и да спазват обществения ред. Не беше хубаво да се допуска твърде близо полицията в лагера, и Пол беше сред хората, които бяха организирали системата на протеста - на всеки 100 или 200 души имаше по един, чиито задължения включваха осигуряване на вода, храна и подслон, както и внимателен контрол над по-буйните демонстранти в поверената му група.
Малцина знаеха, че на тези хора всъщност им се плаща за онова, което вършат.
Пол беше почти сигурен, че на Мария обаче не й плащаха и това малко го притесняваше. Нямаше и никаква представа откъде дойде - писа му нещо за "Репорт е ри без граница", за някакви курсове в Червения кръст и той я прие малко на доверие. Само не разбра защо я направи един от организаторите - навярно изтощението си беше казало думата.
Пол изостави публичната информация и отвори личната си поща в сайта. Имаше писма, снимки и още информация от останалите организатори. Както се опасяваше, палатковият лагер нарастваше с часове и вече се усещаше леката паника. Ако протестите не започнеха незабавно, хората нямаше да могат да бъдат контролирани.
Мария му пишеше за някъкъв Гийермо Сандола, който нейните екипи разпознали в близост до лагера. Групировката му имала разнообразни прояви в Куба - според официалните данни поне десетина атентата, явно са специалисти по разбиване на обществени сгради.
"Правителството?" помисли си Пол и усети как главата му започва да се замайва.
А беше едва девет сутринта!
Той стана, раздвижи схванатия си врат и си сипа чаша мляко. "Само това ни липсва, анахрихсти"
Протестът се течеше вече трети ден. Пол не бе мигнал поне от 48 часа. Поддържаше се буден с някаква разтворима напитка, която разбъркваше в млякото.
Но до момента всичко си струваше цената. Организацията беше перфектна. Всеки път ставаха все по-добри.

Два часа по-късно Пол отново отвори екрана с новинарската емисия и проследи пресконференцията на правителството и "СетКом". От страна на правителството в залата бяха пратили някъкъв шишкав човечец, който притеснено се опитваше да отрича предварителните договорки с корпорацията, а пресаташето на "СетКом" Елеонор Смит учтиво потвърждаваше думите на чиновника.
"Какъв фарс!" помисли си Пол и му се отщя дори да огледа коментарите след емисията.
В устата му загорча - навярно от енергийната напитка и той се опита да пренебрегне металния вкус, изключвайки се за миг от всичко. Не усети как задряма на стола.
Когато пиукането на пощата го събуди, навън бе вече съвсем тъмно.
Беше свършил четвъртият ден на протеста.


Двадесет часа по-късно събитията ескалираха от една статия, публикувана в "Таймс Ванкувър". Авторът беше изоставил традиционната леко дистанцирана гледна точка и беше решил да се впусне в блестяща защита на идеалите на протеста. Протест заради самия протест, протест срещу реда и липсата на свобода, която медиите, политиците и корпорациите ограничавали.
Пол гледаше лавината от коментари под статията и си мислеше "Аз ли я написах наистина?" Как му се искаше да напише нещо наистина духовито и забавно ,което да отклони вниманието от анархистите и да успее да канализира страстите...Но през цялото време, докато пишеше си представяше оня глупак Гииермо и Мария, тя не му беше писала вече ден, дори официални доклади, нищо... Странно, Гииермо не му беше никакъв, той беше сигурен, че специалните части бързо ще надушат следите му и ще го обезвредят за доброто на всички, но не можеше да се примири. Много му се искаше сега Мария да прочете статията.
И на сън той не би могъл да си представи как неговата статия
би могла да отприщи такъв ад.
Четири часа след излизането й, по време на една от най-мащабните демонстрации в центъра на града една анархистка групировка взриви редакцията на "Ванкувър Таймс".
Бедствие, в което участват 200 000 души се нарича кланица. Телевизионните камери показаха стотици стъпкани, ранени, пищящи хора, нещо гореше, чуваше се непрекъснат вой на сирени. Анархистите се хвърлиха срещу полицията и тя откри огън...
Пол беше съсипан.
Часове наред превърташе кадрите с разрушението, влиза стотици пъти в пощата си с надеждата в нея да има нещо, но не, пощата беше празна.
Нямаше нищо от Мария. Тя навярно беше някъде при ранените, помагаше на място, снимаше, пращаше статии и видео за всички информационни агенции, но не и за него. Може би си мисли, че той е виновен. Имаше неясно предчуствие, че тя не го обвинява директо, но би могла да го направи.
Пол осъзна, че няма какво повече да стори, изключи екрана, отиде и си легна, и за пръв път от пет дни спа непробудно повече от дванадесет часа.
Когато се събуди, пощата му нетърпеливо жужеше. Той бързо се пресегна, но не, Мария не му беше писала.
После погледа новинарските емисии. Ванкувър бавно се съвземаше от протестите. По разрушените улици неуверено се движеха и поглъщаха мърсотията новите робочистачи на "СетКом", преотстъпени на градската управа заради опасността от нападения на анархисти.
Пол отново отвори прозореца на пощата си. Там го чакаше само хонорарът от "СетКом".