автор: joy_angels

Видя очите му край Върбово кладенче по пладне. Нивата им беше на един хвърлей и тя прибяга с голямата бъклица тъй както си беше по риза. Жегата изпиваше силиците й като змия и хич не й мина през ума да сложи елека. Да знаеше туй, що имаше да става, нямаше да припари нататък, та ако ще кръв и сол да спечеха устните й. Но не знаеше.

Сянката на върбите беше рехава, ала все пак сянка насред маранята. Свали кърпата и приклекна до изворчето. Почака малко, не изтърпя да напълни докрай, ами тъй, стигнала доникъде, изправи се и вдигна бъклицата. Пи жадно, като за последно, та й просветна пред очите. После събра тънките си плитки в едната ръка, а с другата изсипа скъпоценните капки на врата си, точно на мястото, дето Марин я галеше по седенките. Добър беше нейният Марин, кротък... Ако не му беше дала нишан да му хвърли една вечер китката, дали щеше да посмее да я закачи... кой знае. Но имаше славата на най-добрия кавалджия, а тя обичаше да чува свирнята му из нивите. Тъй от кавала се подхвана та загледа тънките му, чисти пръсти. После откри широките му длани, малко дългите му ръце, но по тях, все по тях нагоре, стигна до усмивката му, до зелените му очи и като помисли, помисли, реши, че той ще е.

За мъж беше правена от бай Дочко, че беше трета щерка. Но като ревнал пак женски глас в къщата, тейко й се отказал от още деца, че ни имот, ни високи дувари имал за толкова женска челяд. И къде подхванал той изтърсака, къде тя самата носела мъжко сърце, но все в мъжка работа се втурвала, все на кестерме от женското я карало. Та й севдата й, Марин, и той беше на кестерме – никоя друга не го щеше, че ни имотен беше, ни личен. Един кавал имаше, но той не хранеше. Като че ли само нейното сърце беше потрепнало от свирнята му. Лесно беше склонила баща си да я даде на Марин, че както беше сам-саменичък, момъкът щеше в дома им да влезе, още две мъжки ръце да има и за добро , и за лошо.

Обичаше я Марин, пък тя му се радваше. И сега, като я видя да тръгва с голямата бъклица, понечи той да иде. Но женска работа беше тази, а и тейко й едвам смогваше със сърпа. От къде се беше пръкнала тая жега, пък и каква беше тая нейна жажда днес... Втори път идеше до кладенеца само до пладне.

Тъкмо прокара мокра ръка отпред по шията и бръсна с опъкото на ръката малко надолу между белите гърди, когато усети погледа му. Вдигна очи и го видя встрани, вляво от изворчето. Гледаше я втренчено, но по лицето му нямаше сянка на заплаха. Или поне тъй й се стори.

Агата слезе от коня, пусна юздата и лъскавото животното веднага наведе глава към тревата. Бъклицата беше обърната в ръката й и водата попиваше в пръстта, но тя не виждаше. Внезапносе усети гола под тоя поглед, нещо незнайно потрепна ниско в корема й, а бедрата й се стегнаха като пред скок. И чак тогава отмести очи, та осъзна, че е по риза. Изчерви се, но червенината мигом отиде към гърдите й, а лицето й прибеля. Пак вдигна очи да отмери разстоянието до агата, но късно – мъжът беше до нея.

Изведнъж се сети за баба Василица. Старицата живееше в съседната къща и помагаше на майка й за каквото трябва. Като нямаше свои деца, комшийските радости и тревоги бяха станали нейни. Та тъй разправяше старицата: “Има нощи, в които месечината и пълна да е, мракът я поглъща. Всички сенки изпълзяват и се омесват в едно, та чернилката става хептен страшна. Тогава месечината и мракът се борят кой да надделее, кой е по юнак от двама им. В тези нощи човеците трябва да си стоят по къщите, щото тяхната сила хич не може да се мери с тази на светлото и тъмното.”

Такива й се видяха очите на агата пред нея – тъмни като чернилката на омесените сенки на върбите. Кожата на лицето му беше бяла, но дрехата и чалмата му бяха черни, та беше като един ходещ въглен под обедното слънце. Очите му я пронизваха вече отблизо, а тя – бледа като месечина – потъваше и потъваше... Така там, край Върбово кладенче, тя видя края на приказката, който баба Василица не знаеше. Ту месечината надделяваше, ту мракът, но борбата им полека-лека се превръщаше в галене, галенето – в любене и от любовта им се раждаха звезди и пътища. Звездите помагаха на хората нощем, а пътищата – денем. И всички бяха деца на месечината и мракът, бяха едно, защото нито пътищата бяха ясни без звезди, нито звездите се откриваха без пътища.

И тогава агата се наведе, та пипна водата в кладенеца и се изправи. Погали лицето й с мократа ръка, погали и своето, обърна се и си тръгна. А тя остана като вкаменена. Водата по лявата й буза изсъхна, но кожата запомни ласката. Очите й, и те изсъхнаха от немигане, но тя не виждаше друго освен мястото, където беше спрял погледа на агата.

Баба Василица после разправяше, че смок е уплашил момичето край извора, та спря да говори и почна да линее. Даже свиваше кокалестия си юмрук да покаже колко била главата на смока. Водиха я на баячка, ляха й куршум, търкаляха я в сено на пълнолуние, даже ходжата от съседното село й направи муска, белким се оправи. Не би. Кавалът на Марин, който и без туй все есенно го караше, стана тъжен, тъжен, а после хептен секна. За сватба никой не обелваше и дума.

Една нощ малката щерка на бай Дочко изчезна. Тъй както си беше по риза изчезна. Само вратичката на комшулука беше отворена, види се оттам, през двора на баба Василица беше минала, щото голямата порта тъй си стоеше заключена. Караконджул ли я отнесе, болест несвястна ли й взе ума, цяло село гадаеше. Марин ходеше като без глава, та не идеше реч да му е пристанала. Пък и нямаше защо – бай Дочко му я беше дал вече, чакаха само да мине лятото, та да се вземат както му е ред.

Къде ли не питаха, къде ли не търсиха момичето. Една туркиня рече, че в самодивски стъпки е стъпвала и самодиви са я урочасали и отнесли. След месец се чу, че са я видели в града да проси безумна до пазара, та бай Дочко впрегна каруцата да я търси чак там, но не я откри. Майка й се поболя, че ни можеше да се порадва на детето си с живите, ни можеше да го оплаче с мъртвите.

Дълго седенките и дуварите говореха за изчезналата девойка, че такова нещо в селото за пръв път се случваше. И в цялата тая суматоха мина и замина мълвата, че агата си е довел ханъма. Повече изумление роди новината, че агата плати на слугите си за година напред и ги прокуди. Но и това беше чудо за три дни. След време се разбра, че е докарал нови слуги, ала те бяха чуждоземци, та приказките откъм чифлика бяха малко.

Толкова малко, та никое ухо не научи, че първородният син на агата проговори на български. И че нощем, когато месечината и мракът сливаха тела в несвяст, агата не спираше да мълви името на любовта си: Стефана.