Не бях идвала в старата къща от години. Къщите, досущ като хората, се променят с времето.
Помня двора съвсем друг, градината с асмите и чемширите... Дядо имаше една розова лоза, която зрееше някак на етапи. Щом увиснеха големите гроздове и тук-там започнеха да се прошарват зрънцата, ние, децата, умирахме да си кълвем, като същински косове. Това разбира се беше много вредно, защото привличаше оси или пък водеше до загниване на целия грозд, ама ходи ни обяснявай на нас - деца. Лозата сега никаква не се виждаше, асмалъкът се беше свлякъл от едната страна и по него са се накатерили подивели саморасли грамофончета, видно от изсъхналите им стъбла. Баба имаше страст към ирисите и перуниките, но този буренак навярно ги е задушил и те са се удавили в морето от коприва, троскот и млечка. Един-единствен бухлат чемшир протяга отчаяно пухкавите си клони-ръце към небето. Другите също са станали жертва на запущението. Повече от час стоя в колата, започна да прехвърча сняг – първоначално боязливо и несмело, а сега вече се сипе, като отсято брашно и се хваща за покривите, за клоните.
Трябваше да се погрижа за някакви семейни имоти, представа нямате каква досада са тези разправии, какво чакане, какво губене на време – и за какво? За някаква съборетина на края на света, в някакво забравено от Бога село, дето и водопровод даже няма.
И след всичкия този ужас се оказва, че някакви документи били скътани там, в същата тази съборетина, а аз, като най-мобилна, трябва да отида и да ги взема, били еди къде си...
Мисълта ми вдигна отчаяно ръце към небето, но не защото вярва в Бог – заради театралното звучене на жеста. Яхнах си конете и в селото.
А къщата... къщата се сгушила навътре в градината, потънала в бръшлян и бурени. Колко ли змии се крият сред тревите...
Дървесната жаба – спомних си дървесната жаба, която напипах веднъж като дете, когато, малко извън правилника, берях малини в дядовия малинаж. Така се ужасих, че още си спомням допира до хладната й, леко влажна и съвършено гладка кожа. Повече, разумява се, не посмях да бера малини, даже и с разрешение. Малинажът също вече не съществува. За щастие змиите и жабите през декември отдавна са си намерили надеждни убежища – не като мен, дето не знам на кой свят съм. Дето съм се заровила до шията в работа, за да не мисля за провалите в личния си живот. Уж помагам на хората да оправят животите си, а моят – нескопосана работа, видяло се е! Обаче няма начин, трябва някак да се докрета до края, че току-виж ме върнали отгоре да си довърша недовършеното.
То не остана много, все някак ще го изкарам.
Когато ми поставиха диагнозата, се почувствах... Напълно в разрез с всичко, което досега бях чувала за подобни случаи. Как хората се стряскали, как се вкопчвали в живота, как оздравявали... Или пък не оздравявали... но във всички случаи се изяснявали със себе си, с близките си, обиквали, обиквали ги, ставали добри... Или пък не – озлобявали се и обвинявали целия здрав свят, задето те са болни. Аз – не! Странното е, че, когато недвусмислено стана ясно, че ще сдавам багажа преди предвиденото и не по предвидения начин, вместо да се натъжа, аз се почувствах свободна. За първи път в живота си се почувствах съвсем свободна. Не ми беше нужно да трупам пари, нито да градя кариера, нито да се харесвам на хората. Досега правеното ми се стори жалко и смешно и някак се радвах, че съм се освободила от него.
Какво има човек? Себе си! Човек има само себе си – нищо друго не остава след него. Загуби ли себе си, всичките пари, служби и симпатии на този свят са без значение. А на мен ми предстоеше именно това – да загубя себе си. И без друго не съм сигурна дали изобщо някога съм се намирала. Ако съм го правила, то е минало някак незабелязано край мен. Не съм разбрала кога и как се е случило.
И сега, пред смълчаната стара къща, обрасла гъсто с бръшлян и бурени, тук-там с поокъртена мазилка, с някоя и друга счупена керемида и подивяла ябълка до портата, изведнъж ми хрумна, че не е никак невъзможно да се намеря някъде тук, сред бурените. Някъде тук, заровена като стъклено мънисто от детско съкровище, като пътпъдъче гнездо в синора, като забравена на лозата чепка грозде, като стар ключ за някоя неизвестна врата...
Кой знае, може пък и вратата да намеря! Кой знае...