автор: traveller

И като сънена светулка
вярата
блещука във отнетите ми мисли,
обгръща ме
почти неоцеляваща,
възпитана в отмората да плиска.

По късите ми летни разстояния
и смачканите струни
на мечтите
достига до гласа ми разкована
и обръчи изхвърчат от дъгите,
и виното
проскубано се лее
през плътните отвори на сърцето,
и слягат се надолу разслоения
между кръвта,
изплакала фалцетно
към тесните врати за отстъпление...

Ще зъзна ли, когато стана вятър?
Проскърцват панти,
портите жадуват
да бъдат пориви на дни, изчакали
поредното заключено пътуване
към синори,
които са прораснали
и клони са провесили насреща си
с надежда да се видят в обещание.

А гълъбите винаги спасяват,
дори когато сиво
ни сбогуват
и гъгнещо напипваме признание:
След теб не бях пътувал, но си струваше...